— Както каза сър Питър, отидохме в гората — войникът изгледа студено Корбет. — Само след четвърт час двама от войниците ми липсваха. Оттогава никой не е виждал нито конете, нито ездачите. На другия ден самият Робин Худ влезе в Нотингам и безочливо закачи римувана балада на една от страничните порти на замъка. В нея се говореше, че сър Юстас Веки е известен с това, че не го бива за шериф, както и като мъж.
Очите на Нейлър се отместиха от Корбет към двамата му прислужници Ранулф-ат-Нюгейт и Малтоут, които тихо седяха в края на масата.
— И как — подсмихна се той — негово величество кралят смята, че един писар и двама прислужници ще се справят с това?
— Не знам — замислено отвърна Корбет. — Бог знае, че умът на краля е зает най-вече с нападението на французите над Фландрия, но той не може да позволи бирниците и войниците му да бъдат бесени като престъпници, а убийството на неговия шериф да остане неизяснено — Корбет се обърна към Бренууд. — Кога започнаха тези нападения?
— Преди около шест месеца.
— А кога бяха обрани и убити бирниците?
— Преди три седмици. Един селянин открил Уилоуби да броди обезумял из гората и го доведе в града.
Корбет кимна и отмести поглед. Беше видял Уилоуби в Лондон. Никога нямаше да забрави тази среща. Достойният някога бирник се беше превърнал в трепереща човешка отломка. Мръсен, рошав и дрипав, Уилоуби се взираше в обезобразената си ръка и постоянно си спомняше как са загинали другарите му. Когато научи за случилото се, Едуард бе обзет от гняв и Корбет беше принуден да присъства на един от обичайните му яростни пристъпи. Едуард риташе всичко наоколо и удряше по стените, докато юмруците му се окървавиха, разхвърля документите от писалището си и разкъса гоблените по стените. Дори кралските хрътки се спотаиха някъде. Корбет също се беше отдръпнал встрани, докато гневът на краля не утихна.
— Какъв крал съм аз — крещеше Едуард, — ако ме правят за посмешище в собственото ми кралство? Ще отидеш на север, Корбет. Ще отидеш в проклетия Нотингам и ще се погрижиш Робин Худ да увисне на бесилото!
И така, Корбет пристигна в Нотингам. Носеше гневното писмо на краля до шерифа сър Юстас Веки, но при пристигането си в замъка, откри, че той е бил отровен в собствената си стая.
— Разкажи ми пак — каза Корбет, изтръгвайки се от мислите си — как умря сър Юстас.
— Сър Юстас — бавно започна Бренууд — беше извънредно потиснат. В сряда вечеря в залата тук. Почти не говореше. Едва хапна, но пийна доста. Накрая се изправи, каза, че ще си ляга рано и последван от прислужника си Льокроа, занесе чаша вино в спалнята си. Веки спи в голямо легло с балдахин, а Льокроа — на сламеник в ъгъла на същата стая.
— Имаше ли някаква храна там? Бренууд направи гримаса.
— Малко. Чиния сладкиши и чашата вино. Но когато открихме трупа на Веки, лекарят опита и едното, и другото и заяви, че са безвредни.
— Ходил ли е някой при него през нощта?
— Не. Веки беше заключил вратата на стаята и беше оставил ключа в ключалката. Отпред стояха на пост двама войници от личната му охрана. Никой не се е доближавал до стаята.
— Ти спомена нещо за тайни проходи.
— Да, под замъка има такива, но стаята на сър Юстас е на горния етаж. Дори плъх не би могъл да се промъкне там.
— Ами прозорците?
— Както тук — просто тесни отвори за стрелците.
— Значи — размишляваше Корбет, — един човек е бил отровен в заключена стая. Никой не е влизал нито през вратата, нито през прозореца, няма и тайни проходи. И казваш, че е ял и пил същото като всички останали?
Бренууд изсумтя.
— Не само това. Накара мен, Льокроа и лекаря да пробваме всичко преди него. Сър Юстас имаше кошмари за Робин Худ. Смяташе, че разбойникът иска да го убие — ако не със стрела или нож, с отрова.
Корбет кимна и се върна при масата.
— Значи е станал от масата в добро здраве. Занесъл е чаша вино горе, може би е хапнал и сладкиш, но те не са били отровни.
— Да — потвърди тихо Бренууд. — Иди лично в стаята, мастър писарю. Естествено, тялото му вече не е там, но по мои и на лекаря нареждания, нищо друго не е местено. Виното и сладкишите — всичко е още там.
— Бих искал да разпитам прислужника му Льокроа.
— Ще го намерим, но със сигурност той не е виновен — обясни Бренууд. — Льокроа е прост човек и много обичаше господаря си.
Ранулф-ат-Нюгейт най-после се обади, вбесен от начина, по който го гледаше Нейлър.
— Но ти каза, сър Питър, че Льокроа е спал в същата стая. Би трябвало предсмъртната агония на господаря му да го е събудила.
Бренууд сви рамене.
— Веки беше пил много, Льокроа — също. А слугата спи като пън. Пък и според лекаря някои отрови убивали бързо и безшумно.