Ранулф вдигна поглед, когато тълпата внезапно изрева. Зловеща, облечена в черно процесия, предшествана от звук на тръби, се появи на пазарния площад. Ранулф зърна полюляващите се черни пера, украсяващи главите на конете. Двама палачи, следвани от група градски сановници, обкръжиха дървената рамка с опъната волска кожа, за която бе привързан Бренууд. Кралски стрелци минаха пред тях, пробивайки път сред тълпата. Процесията спря в основата на ешафода. Бренууд беше развързан и избутан нагоре по стълбите след шестимата мъчители, облечени като дяволи.
Корбет хвърли един поглед, но Бренууд не приличаше на себе си — косата и брадата му бяха сплъстени, тялото му — от врата до чатала — приличаше на една огромна открита рана от врата до чатала. Двама от мъчителите го блъснаха към парапета на ешафода, за да го види тълпата, после го избутаха по стълбите към очакващата го примка.
— Видях достатъчно — прошепна Корбет.
Следван от Ранулф, той си проби път назад през тълпата в хладния мрак на аркадата на абатството „Сейнт Бартолъмю“, където пребледнелият Малтоут държеше юздите на конете им.
— Да тръгваме! — каза Корбет.
Те възседнаха конете и потеглиха. Корбет закри очи, за да не гледа фигурата, която се гърчеше в края на въжето, докато барабаните загърмяха в смъртоносен ритъм. След няколко минути те излязоха от площада и поеха по тесните улички към Олдърсгейт. Най-после Корбет дръпна юздите.
— Всичко свърши, Ранулф — прошепна той и потупа коня си по врата. — Отиваме в Лейтън. Лейди Мейв ни очаква.
— Ами чичо Морган? — обади се Ранулф. Корбет потърка бузата си.
— Да, не бива да забравяме скъпия чичо Морган.
— Какво ще правим след това, господарю? Корбет леко се усмихна.
— Ти ще можеш да се върнеш в Лондон. Аз ще остана в Лейтън, докато пристигнат новините от отвъд морето. — Той стисна китката на Ранулф. — Но каквото и да стане, до Коледа ще бъдеш важен човек, кралски писар, готов да се заизкачва по крехката стълбица на кралското благоволение.
Същия ден, когато Корбет се отправи към Лейтън, френската войска нападна град Куртре. Филип смяташе, че няма войска, която да устои на елита на френските рицари: многобройни редици тежковъоръжени рицари, колони войници и генуезки стрелци. Французите бяха сигурни в победата си. Те, рицарите на Европа, най-силната войска в западния християнски свят, щяха да премажат простите занаятчии и граждани на Фландрия.
Още същата вечер Филип и всички знатни европейски благородници с ужас разбраха, че войската му вече не съществува. Французите бяха нападнали, но фламандците ги чакаха: рицарите на Филип бяха нападали смело и упорито, но се бяха сблъскали с фламандските пехотинци с дълги копия и къси мечове. Филип бе претърпял смазващо поражение при Куртре и остатъкът от войската му бе побързал да премине обратно през границата. — Единственото, което френският крал можеше да направи, бе да коленичи пред статуята на своя прародител, светеца, и да се чуди какво се е объркало.
Гората около Нотингам беше тиха — зелено море под здрачаващото се небе. Разбойникът Хоблин дебнеше под разперените клони на голям дъб, без да изпуска и за миг от очи пътя.
Времената се бяха променили, но той, вече отминал петдесет и шестото си лято, разсъждаваше философски. Като младеж беше участвал в бандата на Робин Худ. Когато водачът му бе приел опрощението на краля, Хоблин се бе опитал да тръгне по правия път, но бе открил, че му е много трудно. Затова се бе върнал в гората, убиваше кралски елени, криеше се от лесничеите и дебнеше самотните пътници.