Корбет потърка лицето си и отиде до прозореца, привлечен от шума долу в двора. Видя малката група прислужници, която се беше събрала около импровизирания ешафод, на който стоеше палач с червена маска. Корбет гледаше като хипнотизиран как един мъж с вързани зад гърба ръце беше избутан по стълбите. Положиха главата му на дръвника, брадвата се вдигна, проблесна на слънчевата светлина и шумно се стовари. Корбет примигна и отмести поглед, когато горещата кръв плисна в дъга.
— Какво има, господарю?
Ранулф и Малтоут станаха от масата и погледнаха през рамото на Корбет.
— Виж — прошепна Ранулф на Малтоут, — очите му още мигат, а устните се движат.
Кръглоликият коняр, който не понасяше вида на кръв, независимо негова или чужда, бързо се отдалечи, молейки се да не припадне. Корбет погледна шерифа.
— Кървава жестокост, сър Питър.
— Не, добър урок — отвърна Бренууд, играейки си с пръстена на слабата си загоряла ръка.
Корбет примигна, когато брадвата отново се стовари и съзря искрица на удивление в очите на Бренууд.
— Какво става? — Писарят посочи с глава към прозореца.
— Ти си гост в Нотингам, сър Хю и сигурно не знаеш. В града има чума.
Корбет потръпна и се извърна. Слава Богу, помисли си, че не беше довел Мейв и малката Елинор.
— Обитателите на една къща на Касъл стрийт заболяха от чума и група нощни пазачи, спазвайки градския правилник, я затвориха и нарисуваха кръстове по вратата и прозорците.
Корбет произнесе наум кратка молитва: ако чумата се появеше в някой дом, всичките му обитатели страдаха.
— Във всеки случай — продължи Бренууд — един мъж, съпругата му, момиче, момче и двама слуги бяха обявени за мъртви. Труповете трябваше да бъдат отнесени във варовиковите кариери извън градските порти. Обикновено в такива случаи всички се държат настрани, но този път един любопитен роднина, по-смел от останалите, отишъл да им отдаде последна почит. Скрил се в сенките и когато измъкнали един от труповете, видял как главата му се отметнала встрани. Гърлото му било прерязано. — Бренууд кимна към прозореца. — Убийците са нощните пазачи. Избили цялото семейство и ограбили къщата. Сега ще заплатят за това в името на Бога и краля.
Корбет се върна при масата, опитвайки се да изключи от съзнанието си поредните удари на брадвата, последвани от бърборенето на малката тълпа зяпачи.
— Трябва да огледам трупа на сър Юстас — заяви той.
— Отнесоха го. — Бренууд сви рамене. — Заради горещината. В дома за покойници, в една градина близо до страничната врата.
— Сега е най-удобният момент — бързо каза Корбет. — Сър Питър, ще ни покажеш ли пътя? — заместникът на шерифа го поведе навън, а Нейлър, Ранулф и Малтоут ги последваха. Корбет се огледа внимателно. За кралски замък Нотингам беше ужасно западнал. Мазилката по стените се лющеше, камъните от настилката бяха неравни, влажни и напукани. Бренууд ги преведе през една мръсна кухня. По стените личаха следи от отдавна готвени ястия, а ята мухи лениво бръмчаха над локвите кръв, докато потният готвач и нацупените му помощници се бяха надвесили над огромно парче говеждо. Корбет зърна корито с мръсна вода, покрита с пяна. Преглътна и тайно се закле да внимава какво яде тук. Прекосиха един празен двор, минаха по други коридори и излязоха в малка градинка. Може би при предишните шерифи тя е била поддържана, но сега очуканата статуя в средата беше полускрита от избуялите храсти и бурени.
— Това място има нужда от повечко грижи — промърмори Ранулф.
— Ние сме кралски войници, не градинари! — отсече Бренууд. — А благодарение на Робин Худ бедният Веки едва можеше да се грижи и за себе си.
Прекосиха високата трева и прещипа към малката каменна сграда с плосък покрив, чиято напукана врата висеше накриво на кожените панти. Бренууд я дръпна и покани Корбет вътре. Миризмата беше толкова противна, че той стисна с пръсти носа си.
— Днес е петък — промърмори си писарят. — Веки е починал късно през нощта в сряда.
Огледа се, взе дебела лоена свещ, щракна с огнивото и влезе навътре. Ранулф и Малтоут благоразумно останаха навън. Тялото на мъртвия шериф беше поставено на пода, завито с мръсно ленено платно.
— Съжалявам — извика Бренууд през притворената врата, — но знаехме, че ще дойдеш, мастър Корбет и лекарят ни каза да не мием тялото, докато не го огледаш.
Корбет повдигна мръсното платно и се опита да събере сили. Иначе щеше да се задуши или повърне. Веки беше оплешивяващ мъж на средна възраст с малко шкембе, макар че стомахът му беше още по-подут от газовете. Очите му още бяха полуотворени. Като се опитваше да преодолее отвращението си, Корбет прегледа посинелите устни и откритите ранички от двете им страни. От похода в Уелс знаеше, че те са резултат от лошо хранене — прекалено много месо и твърде малко плодове. Внимателно огледа пръстите и ноктите на мъртвеца, но не забеляза нищо необичайно освен че кожата на ръката му беше на допир като мокра вълна. Корбет въздъхна, дръпна платното и отново излезе в градината.