— Никога ли не ви е хрумвало да си купите това, от което се нуждаете?
Хапливият глас на доктор Хайд прозвуча още веднъж:
— Non possumus36! Ако мисиз Хобсън е пестелива по необходимост, то нашият приятел Колинс има склонност към това!
— Достатъчно, доктор Хайд! Колко плода взехте, Колинс? И какви?
— Един… Един-единствен!
Думите излизаха неохотно от устата на дребния човечец:
— Един пор… портокал…
— Биърд — заповяда Стрикланд, — попитайте Стори намирал ли е портокал в стаята на мистър Колинс.
Инспекторът — който продължаваше да тършува наляво-надясно със слабата надежда да открие таблетката, предписана на мосю Жюли — нема време да изпълни заповедта.
— Излишно е! Аз го из… изядох!
— Изяли сте го! Аз пък мислех, че криете откраднатите от кухнята плодове, за да ги ядете сутринта?
— Вся… всяко правило си има из-изключения!
— Много добре. Но не сте изяли кората. Какво стана с нея?
Мистър Колинс се огледа смутено:
— Хв… хвърлих я!
— Къде?
— Не… не зная вече!
— Няколко упражнения за освежаване на паметта никак няма да ви навредят! Къде изядохте портокала?
— На… На място!… И из… изгорих останките му в па…рния котел!
— За да унищожите всякакви следи от вашата малка кражбица?
— Да… Не… Това стана ма… машинално!
— Човек не отваря и не затваря машинално един котел, мистър Колинс!
— Не стана нужда да го от… отварям! Вра… вратата не беше добре затворена.
— Къде се намираше Дафни в този момент?
— B пap… партера. За… заедно с мисиз Хоб-сън.
— Да допуснем, че казвате истината! Не срещнахте ли никой друг освен Мери, когато сновяхте из къщата?
— Ни… никого.
— Излизаше ли от котела миризма на изгорен каучук?
— Н… не зная. Аз съм хр… хремав.
Стрикланд помълча малко. Лицето му не изразяваше нищо. Но мрачният му поглед сякаш искаше да проникне до дъното на най-съкровените мисли на събеседника му.
— Казаха ми, че вие продавате радиоапарати?
— Това… Това е вярно.
— Но се интересувате и от хирургия?
— Не осо… особено.
— В такъв случай защо сте поискали от доктор Хайд да ви покаже чантата си след обеда?
Мистър Колинс изглеждаше като паднал от небето:
— Не раз… разбирам!
Той дърпаше до скъсване едно копче на сакото си:
— Аз… Аз бях в стаята си ра… рано следобед.
— Боже господи!
Доктор Хайд се дръпна бързо от прозореца, през който съзерцаваше светлините на Ръсъл Скуеър:
— Ще отречете ли, че се качихте в стаята си към два часа?
— Ра… разбира се!
— Damned liar37! Не зпая какво ме спира да…
Стрикланд отблъсна доктора с твърда ръка:
— Безполезно е да се възмущавате, доктор Хайд! Има ли някой от двама ви доказателство за това, което твърди?
— Н… не! — каза мистър Колинс. — Аз… Следобед аз си починах малко и…
Доктор Хайд изруга под нос:
— Значи не вярвате на думата ми? С каква цел бих измислил тази история?
— Оръжието, с което е извършено престъплението, е ваша собственост. За да се оправдаете, в случая трябва да злепоставите друг.
— Смешно! Нищо не ми пречеше да скрия катлинга, преди да дойдете.
— Все пак нямаше да ви е лесно да обясните изчезването му от чантата ви. По-добре да бяхте оставили ножа в раната!
— Човек не убива с оръжие, което по естеството си доказва недвусмислено вината му.
— Рисковано, но ловко.
Доктор Хайд изведнъж викна:
— Аз имам свидетел! Андреев се прибираше в стаята си, когато Колинс влезе при мен. Дори си разменихме някоя и друга дума.
— Well…
Стрикланд погледна Колинс. Малкият човечец, изглежда, водеше жестока борба със себе си.
— Пр… признавам! — каза той най-после със светнали очи. — Вашите въ… въпроси ме обър… объркаха. Представях си ве… вече, че съм арестуван… Не… не знаех, че Андреев е бил на ст… стълбата.
Той повиши тон:
— Но аз… Не се интересувах от чантата! Ис… исках само да си по… побъбрим малко. Раз… разговорът се насочи към хи… хирургията… Един въпрос и т… толкова!