— Разбирам… — каза мрачно Стрикланд. — Халоус!
Това се отнасяше за полицая, който стоеше на пост пред входната врата.
— Слушам, сър.
— Ако отворите още веднъж дори на един-единствен репортер, ще ви счупя главата!
— Добре, ами аз? — каза Лосън.
— Вие сте вече вътре. И няма да мърдате оттук!
— Мисиз Хобсън!
От внезапното течение вратата се тръшна силно.
— Знаете ли кой се обади по телефона в Скотланд Ярд?
— Не. Женската чувствителност не понася някои гледки. Аз бях загубила съзнание и…
Доктор Хайд благоволи да даде на Стрикланд желаното сведение:
— Майорът искаше да се заеме с това. Андреев го изпревари.
— Бил ли е някой от вас до него, когато се е свързал по телефона?
— Да, аз! — каза плахо Мери.
— Какво направи той, след като затвори телефона?
— Ами… нищо!
— Не поиска ли номер за лична сметка?
— Не. Качи се на първия етаж.
— Къде се намира телефонът?
— В моя буд… — започна мисиз Хобсън.
Но млъкна, изчервявайки се:
— В частния ми кабинет, в дъното на вестибюла.
— Значи всеки би могъл — възползувайки се от всеобщата суматоха — да влезе скришом там и да използува телефона?
— Естествено! Но…
Стрикланд вече не слушаше:
— Да се разберем, Колинс! Къде бяхте в девет и половина?
Дребният човечец направи някакъв смешен отчаян жест, жест, който означаваше: „Боже, пак започва!“
— Аз… Не зная! — измънка той.
— Горе, с другите? Или долу?
— Ъ-ъ… Горе, предполагам!
— В такъв случай няма да ви бъде никак трудно да посочите свидетел, който може да потвърди думите ви?
— Не… Аз… Боя се, че не… Ние бяхме толкова уплашени, че не об… обръщахме внимание к… кой какво прави… Лично аз не бих посмял да се закълна, че еди-кой си е ст… стоял през всичкото време д… до мен.
Стрикланд изсумтя. Той имаше чувството, че върви през лабиринт, където на всеки завой среща едни и същи пречки.
За щастие намесата на журналистите му даваше право да промени тактиката и занапред да разпитва своя човек вече не за събитията през вечерта, а за събитията през изтеклите месеци.
Той извади от джоба си един бележник, прелисти го:
— Какво сте правили на 10 ноември миналата година в единайсет часа вечерта?
— К… как мога да си сп… спомня?
— У приятели ли прекарахте вечерта? В леглото си ли бяхте? Или далеч от Лондон?
— Аз… Не зная вече!… За… защо ми задавате този въпрос?
— А на 12 същия месец към пет часа следобед?
— Аз… не зная вече!
Стрикланд си възвърна надеждата. Трябваше да го пришпорва всеки път, колчем кажеше: „Не зная вече.“
— А на 18 към девет и половина вечерта?
— Аз… не зная вече!
Почти в същото време на инспектор Фулър — натоварен от Стрикланд да намери откраднатите пари на жертвата — му хрумна една идея, която щеше да бъде решаваща за кариерата му. „Убиецът — помисли си той — сигурно е скрил банкнотите не в стаята си, а в оная no man’s land42, която е достъпна за всички обитатели на къщата…“. Той минаваше покрай банята. Влезе там.
Въпреки идеалната чистота и безупречния ред, веднага се виждаше, че някой е използвал наскоро мивката. Инспекторът затършува насам-натам, повдигна промокаемото килимче, което образуваше жълто петно върху настилката от черни и бели плочки, провери какво има върху една малка лакирана етажерка. Оставаше му да направи нещо традиционно — да дръпне запушалката на банята — и едва отпушил дупката, изръмжа със задоволство. За малката решетка, която не позволяваше в отточната тръба да влизат твърди предмети, беше вързан конец.
С помощта на пинцет, който намери на един рафт на етажерката, Фулър издърпа връвта. Беше му малко трудно да измъкне от отвора издърпания по този начин предмет. Но щом го зърна, почувствува, че е възнаграден за труда си. Това беше малко и леко руло от мушама.
Стрикланд преброи банкнотите — имаше три по десет лири и две по пет — и ги захвърли на масата:
— Сумата е непокътната. Сега трябва да установим кой е влизал в банята вечерта.
Инспектор Мордонт, който отскоро присъствуваше на разпита, се оживи:
— Тук би могъл да ни помогне мистър Андреев. Той се е намирал на стълбата между осем и девет и…