— Доведете ми го.
Мистър Колинс заприличваше все повече и повече на подгонено животно. Като чу името Андреев, той сякаш беше готов да припадне.
Без да го удостоява с поглед, Стрикланд тръгна да посрещне руснака:
— Мистър Андреев? Казаха ми, че сте напуснали салона след вечерята?
— Да.
— Задълго ли?
— Най-много за седем-осем минути.
— Качихте ли се в стаята си?
— Да.
— Видяхте ли някого да влиза или да излиза от банята?
— Д… да.
— Кого?
Руснакът изглеждаше смутен. Той се обърна към Колинс:
— Меа culpa43. Боя се, че издадох тайната, драги!
— Колко беше часът? — настоя Стрикланд.
— Инспектор Мордонт вече ме запита за това… Осем и четиридесет, струва ми се, или и четиридесет и пет.
— Благодаря ви! Каква работа имахте в банята, Колинс?
— Аз… Да си из… измия ръцете.
— Покажете ми ги!
Като чу това, което искаха от него, мистър Колинс направи едно наивно, почти трогателно движение: скри ръце зад гърба си като дете, което се страхува да не бъде наказано. След това, сякаш подчинявайки се на някакъв по-силен инстинкт, бавно ги протегна към инспектора.
Той ги огледа една по една. После каза:
— Според собственото ви признание вие сте останали доста време в стаята си. Защо не се измихте там?
— Не се с… сетих!
— Кажете цялата истина, Колинс! — посъветва го доктор Хайд. — Така ще бъде по-добре.
— Каква ис… истина?
— Много добре знаете!… Първо: чуждият сапун е безплатен. Второ: вашата майка е била някоя си Мактейвиш44!
Мистър Андреев и Мордонт се усмихнаха. Стрикланд — не. За учудване на всички той излезе, но се върна след по-малко от минута:
— С какво мастило си служите, Колинс?
— Но аз… С обикновено мастило.
— Какъв цвят?
Дребният човечец се поколеба.
— Синьо или черно?
— С… синьо.
Стрикланд кимна доволен:
— Тази последна лъжа решава окончателно съдбата ви, Колинс! Вие си служите с виолетово мастило. Подложката за писане върху бюрото ви е изцапана с такова… а също и една от банкнотите; открадната от мосю Жюли!
Докато всички възклицаваха, влезе полицаят Халоус, явно уплашен:
— Моля да ме извините, сър! Но репортерите казват, че ще разбият вратата. Сега те са почти двайсет…
— Много добре. Нека влязат!
Отначало Халоус помисли, че не е чул както трябва. После слезе отново, примирил се с най-лошото. Вратата се тресеше от удари. Той махна веригата, отвори. В същия миг цяла орда демони го изблъска и предвождана от Джинджър Лосън и Теди Малоун, се втурна по стълбището, обсаждайки стаята, където бе извършено престъплението.
Стрикланд стоеше на стълбищната площадка:
— Искате да видите мистър Смит?… Ето го!
Заобиколен от двете страни от Биърд и Фулър. Закрил лицето си с ръце, мистър Колинс никога не бе изглеждал толкова нещастен.
— Това… Това е една печална грешка! — запелтечи той. — Аз се к… казвам Колинс и съм пла… пласьор на радиоапарати!
Джинджър Лосън заговори от името на другарите си:
— На други ги разправяй тия, old fox!… Какво чувство ви владееше, когато убихте за пръв път?
„КРАЯТ НА ЕДИН КОШМАР“ отпечатаха още същата нощ печатарските машини на „Night and Day“, „вестник, който никога не греши“:
„Мистър Смит“ — три часа след като ни предизвика по телефона — попада в ръцете на Скотланд Ярд.
Глава 11
„Елегия“ от Масне
Въпреки вълненията през нощта пансионерите на мисиз Хобсън станаха тази събота — 29 януари 193… г. — по-рано от обикновено.
Млекарят вече се задаваше от Бедфорд Плейс, когато майор Феърчайлд скочи от леглото си и се залови да изпълнява пред отворения си прозорец дванайсетте дихателни упражнения, препоръчвани по методата Хънтли. Този шум събуди мис Холанд, която се надигна и седна, надавайки вик. Тя сънуваше, че статуята на Нелсън, слязла от своята колона, я преследва по целия площад Трафалгар. Мис Поутър почука, както обикновено, по стената и ѝ пожела добър ден. Макар и още да нямаше седем и четвърт, тя облече роклята си, рокличка на цветя, купена на разпродажба преди два дена от магазина „Робъртс енд Робъртс“. С два пръста по-къса, но чудесна.