— Добър ден! — отвърна мис Холанд. — Добре ли спахте?
— Ужасно! Но затова пък измислих рекламата, която ми искат моите фабриканти на електрически кухненски уреди. „Жалете ръцете на жените.“ Не е ли очарователно?
В седем и половина мистър Андреев по халат в синьо и бяло и майор Феърчайлд по халат в оранжево и зелено, и двамата с кърпа в ръка, излязоха едновременно от стаите си.
— Добър ден, драги приятелю! — каза сърдечно руснакът. — Вече сте на крак, а?
— Както виждате! — промърмори другият. — Къде отивате?
— Ами… в банята…
— Я гледай! И аз!
— В такъв случай направете ми удоволствието да минете пръв.
Омекнал, старият офицер реши да продължи разговора.
— Та по въпроса за тоя мистър Смит… — Но се поправи: — Искам да кажа, Колинс. Ако щете ми вярвайте, ала никак не се учудих, когато разбрах колко жалък човек е той всъщност.
— Наистина ли? Но той не призна нищо.
— Ще си признае! На тия хора от Скотланд Ярд им липсват само малко добри обноски, но иначе си знаят работата. Точно сега сигурно са подложили Колинс на предварителен разпит.
— Хм! Аз си ги представям по-скоро в задимен кабинет, на безкрайно pow-wow.
— Какво подразбирате под pow-wow? — запита майорът подозрително. — На руски ли е това?
— Съвсем не. Думата е от речника на индианците. Значи: обсъждане, тайно съвещание.
— Искате да кажете, че сте ходили при червенокожите?
— Бога ми, да. Дори бях свързан чрез законен брак с една дъщеря на вожд, Бял облак.
Вълна кръв заля бузите на майора:
— Да се ожениш за индианка ми се струва, меко казано, странна идея!… Тя не би хрумнала на един англичанин!
— Признавам — заяви мистър Андреев. — Аз съм странен човек.
— Е, какво? — запита помощник-комисарят Прайър. — Призна ли си вашият човек?
Стрикланд седна тежко. Разпитът бе продължил цяла нощ и краят му не се виждаше.
— Напротив! Брани се като дявол.
— Успя ли да ви разколебае?
— И да, и не. Говори затрогващо. Но, от друга страна, явно не е в състояние да ни представи никакво алиби.
— Възможно е да е невинен!
— А може и да не е. Той има слаба памет.
— Разпитайте другите пансионери.
— Направихме го. Денем си вършат работата, а вечерите прекарват еднообразно. Не можах да накарам никого да си спомни нещо конкретно.
— На каква възраст е Колинс?
— На трийсет и три години.
— С какво се е занимавал, преди да започне да продава радиоапарати?
— Продавал посребрени прибори за ядене. Баща му бил пастор в Нортъмбърланд не искал синът да следва теология. Но тъй като младият Колинс бил неспособен да произнесе едно свястно слово, накрая се разбунтувал. Избягал от бащината къща и опитал към двайсетина занаята.
— Живи ли са родителите му?
— Не. И двамата умрели миналата година за шест месеца един след друг, като му оставили триста и двайсет лири стерлинги.
— Съвсем обикновен живот.
— Да, дотам, че буди подозрение.
Робърт Прайър, наричан още Робин, дълго стоя замислен, втренчил сините си очи в едно късче небе, без да го вижда. В съзнанието му се яви образът на Айрини Фелпс, която бе гледал предишната вечер в ролята на Джейн Еър. Той го пропъди.
— Не мога да разбера едно: защо мистър Смит е нападнал безобидния мосю Жюли? Нали последният отказа да ни помогне.
— Може би Колинс е мислел обратното? — предположи Стрикланд неуверено.
Откакто бе открито престъплението, самият той напразно се мъчеше да разбере подбудата.
— Не може да бъде, приятелю! В такъв случай би трябвало да знае всяка стъпка на професора. А Биърд се кълне, че никой не ги е следил от Британския музей дотук.
— Колинс може да е минавал покрай Скотланд Ярд, когато мосю Жюли е излизал…
— Шегувате ли се? Впрочем професорът се е върнал в пансиона „Виктория“ само за да съобщи urbi et orbi45, че заминава.
— Остава кражбата.
— Да, но тя не изяснява нищо. Тук аз виждам следствие, а не причина за престъплението.
— Искате да кажете, че след престъплението мистър Смит не е могъл да се въздържи да не ограби жертвата си?
— Именно. Но не я е убил с тази цел. Ако е искал просто да краде, достатъчно е било да дочака мъглив ден и да удари отново някой минувач.