— Ами ако се е налагало да си набави незабавно пари?
— Едва ли. Спомнете си какво са му донесли предишните престъпления. Виж, ако мосю Жюли се е похвалил, че е тъпкан с пари, ако е показал своя внушителен портфейл, разбирам! Но този нещастник е имал само четиридесет лири стерлинги.
— За някого това е малко състояние, предполагам… Но не и за мистър Смит!
— Може би се е надявал, че професорът е по-богат?
— Като се има предвид ненаситността му, сигурно се е надявал, че е по-богат! Но, повтарям, само користта не може да го е подтиквала към тази лудост.
Робин се оживи:
— Защото от двете неща трябва да приемем едното, Стрикланд! Мистър Смит или е забелязал, че пансионът „Виктория“ е под наблюдение и убивайки мосю Жюли, умишлено е потвърдил нашите подозрения. Или пък не е знаел, че е разкрит, и не по-малко умишлено ги е предизвикал!
Стрикланд вече бе премислил това.
— Вие произнесохте думата лудост. Това според вас е единственото възможно обяснение. Мистър Смит, подобно на всички параноици, се е поддал на една истинска потребност: да ни предизвика.
— Има си хас да е параноик! — каза Робин.
С мокро от пот чело и мигащи клепки мистър Колинс хвърли тъп поглед към бдителните палачи, които го измъчваха от часове.
— Аз… н-не зная! — заекна той.
— Какво направихте с пясъчната торбичка?
— Аз… н-не зная!
— Значи наистина сте имали пясъчна торбичка?
— Не… Не… Естествено не!…
— Колко печелите на месец?
— 3… зависи!
— Много ли?
— Не, не… не много!
— Значи сте затруднен парично?
— Д… доста.
Всеки задаваше своя въпрос, дори той явно да нямаше никаква връзка с престъплението. Целта беше арестантът да се задръсти, да го накарат да се обърка. Но все едно че го запитваха умее ли да се пързаля с кънки, обича ли силен чай.
— От колко време живеете у мисиз Хобсън?
— От… от пет месеца.
— Къде живеехте преди това?
— В един хотел на… на Одеса Роуд.
— Кой?
— „Гил… Гилкрист“.
— Защо го напуснахте?
— Беше… беше много скъпо.
— И какво? — запита Стрикланд, който влизаше отново.
Инспектор Стори показа своята безпомощност. „Нищо не може да се направи!“ — прочете Стрикланд на устните му. Въпреки това заповяда:
— Продължавайте, момчета! Няма защо да бързаме!
— Имате ли дългове? — подзе отново Стори.
— Из… известни.
— Към кого? — попита Биърд на свой ред.
— Към… към моя шивач.
— Само към него ли? — осведоми се Фулър.
— Да, м… мисля.
— Тогава защо ни казахте „известни“?
— С… сбърках!
— Кой лекар ви лекува?
— Д… доктор Ко-Коулман.
— Нищо ли не му дълЖите?
— Д-дължа му…
— Колко?
— Три… трийсет лири.
— Отде ще ги вземете?
— Н… не зная!
Внезапно станаха свидетели на нещо като чудо. Мистър Колинс престана да отговаря на въпросите и притисна челото си с две ръце. Накрая запита с глас, който от вълнение затрепери още повече:
— На… на 4 ян… януари беше… беше вт… вторник, нали?
— Да — каза Стрикланд. — И после?
На 4 януари към девет часа и двайсет минути на Голдсмит Стрийт бе убит мистър Лейтън.
— В такъв случай з… зная! Оная вечер б… бях през цялото време с… с другите пансионери.
— Как можете да докажете това?
— Мисиз Хоб… Хобсън ни изсвири на пианото „Елегия“ от… от Масне. А мис Хол… Холанд ѝ отгръщаше нотите.
Стори, Биърд и Фулър изглеждаха еднакво смаяни.
— Продължавайте да го разпитвате за каквото и да било! — нареди Стрикланд, сочейки им арестанта. — Аз ще прескоча до пансиона.
Той се върна след четиридесет минути и отиде право при Колинс:
— Изглежда, че никой не е в състояние да свидетелствува във ваша полза. Доктор Хайд твърди обаче, че сте напуснали салона, когато мисиз Хобсън седнала на пианото. Чул да се затваря входната врата и ви видял към десет без десет да окачвате отново шапката и пардесюто си на закачалката.
Мистър Колинс нададе слаб вик:
— Той.., той лъже!