— Питам се как е отгатнал този мистър Лосън, че обичате котки… — каза иронично доктор Хайд.
— И аз се питам същото! — отвърна старата мома съвсем невинно.
— Какво смятате да правите с тях? — настоя мисиз Хобсън.
— Ами… да ги задържа с ваше позволение.
— Дайте ги на професор Лала-Пур! — посъветва я мис Поутър. — От тях той ще направи звезди.
Имаше опасност да избухне малка драма. Мистър Андреев се намеси:
— Не, не! При мис Холанд те ще бъдат по-щастливи. Нали, скъпа приятелко?
Мисиз Хобсън понечи да възрази. Но руснакът държеше китките ѝ. Тя прие поражението си със сладостна тръпка.
Същата вечер, след като изслушаха: „Stop! You’re breaking my heart“, мис Холанд въведе за пръв път образа на детектива в своите приказки.
„Той менеше непрекъснато външния си вид — пишеше тя бодро, — смятайки не без основание, че един добър детектив трябва да остава винаги незабелязан.
— Колко добре изглеждате като великан! — казваха му.
— Почакайте, ще ме видите и като джудже! — отвръщаше той.“
За всеобщо учудване, мистър Колинс тръгна неуверено към прозореца и остана дълго там, загледан навън, сякаш искаше да прониже с поглед мъгливата завеса, която скриваше кея Виктория.
Той беше затворен вече от четири дена. Лицето му бе посърнало, обрасло в жалка брада като червеникав пух, олюляваше се.
— Да! — отговори той най-после.
Стрикланд хвърли гневен поглед на Стори, който, безсилен да скрие чувствата си, ругаеше тихо.
— Искате да кажете, да признаете, че вие сте мистър Смит?
— Да! — повтори мистър Колинс твърдо. — Точ-но… точно това искам да кажа.
— И признавате, че сте убили осем души, а именно: мистър Бърман, на 10 ноември 193… г., към двайсет и три часа, на Тависток Роуд; мистър Соър…
— Да, да!
— … Мистър Соър — продължи спокойно груповият началник, — на 12 същия месец, към седемнайсет часа, на Ракъм Стрийт; мистър Дъруент, на 18 същия месец, към двайсет и два часа и трийсет минути, на Мейпъл Стрийт; мистър Трампъл, на Бъдни вечер, към осемнайсет часа и трийсет минути, на Фоксглъв Стрийт, и мис Лечуърт, същия ден, двайсет минути по-късно, близо до Уърмхолт Парк; мистър Лейтън, на 4 януари 193… г., към двайсет и един часа и двайсет минути, на Голдсмит Стрийт; мистър Морис, на 26 същия месец, към деветнайсет часа, на Сътън Стрийт, и най-после мосю Жюли, на 28 същия месец, към двайсет часа и трийсет, в една стая на първия етаж на пансиона „Виктория“, на Ръсъл Скуеър 21?
— Да, при… признавам.
— Отлично. Каква беше подбудата ви?
— Вие знаете много добре!… Ко… корист!
— Всеки път ли?
— Да, ес… естествено!
— И когато нападнахте мосю Жюли?
— Да.
— Бяхте ли го срещали вече, преди да се настани на пансион при мисиз Хобсън?
— Не, аз… никога!
— Значи не сте се водили от лична омраза?
— Не.
— Защо слагахте картонче до труповете на жертвите си?
— За… за предизвикателство!
— Към полицията?
— Да… И към… обществото.
— Знаехте ли, че пансионът е под наблюдение?
— Не… Иначе ня… нямаше да убия Жюли.
— Но все пак сложихте подписа си и под това престъпление!
— По си… силата на навика!
— Какво стана с пясъчната торбичка?
— Хв… хвърлих я.
— Къде?
— В… в Темза.
— Кога?
— На… на 27 януари.
— Защо?
— С… сметнах, че е опасно да я д… държа повече у себе си.
— Значи затова сте убили мосю Жюли с хирургическото ножче?
— Да.
— Сигурно сте очаквали доктор Хайд да ни каже, че сте се отбили в стаята му.
— На… надявах се да не се сети.
Стрикланд помълча. Чудна работа, Колинс му вдъхваше много по-силно недоверие предишните дни, когато упорито отричаше.
— Къде криете визитните си картички?
— Ня… нямам повече.
Естествено възможно бе също Колинс да е възприел нова отбранителна тактика, при която непохватните самопризнания обикновено се явяват в полза на обвиняемия.
— На 26 януари, след като нападнахте и ограбихте мистър Морис на Сътън Стрийт, направо в пансиона ли се прибрахте?