Стрикланд трепна. От Евърсхолт Стрийт до Морнингтън Кресънт сигурно имаше най-много пет минути път пеша.
— Казвате, че вече сте се връщали… Значи се прибирахте пеша в пансиона?
— Да. Разстоянието не е голямо естествено.
— В колко часа се разделихте с мистър Хатуей?
— Не мога да кажа точно. Може би в шест и двайсет. А може и няколко минути по-късно.
— Или няколко минути по-рано?
Индусът се съгласи охотно.
— От колко време търсите ангажимент?
— От три месеца.
— Ако ви запитам какво сте правили на 18 ноември миналата година към десет и половина вечерта или на 4 януари тази година към девет и двайсет, ще можете ли да си спомните?
— Боя се, че не.
— Жалко!
Стрикланд отблъсна стола си и сложи край на разговора. Тъкмо когато се канеше да излезе, индусът се обърна:
— Доскоро смятах тази афера естествено за приключена.
— А сега?
— В такъв случай нямаше да ме питате какво съм правил днес. Истинският мистър Смит сигурно ви се е изплъзнал и е извършил ново престъпление следобед.
— Точно така. Извършил го е на две крачки от Евърсхолт Стрийт.
— Злополучно съвпадение естествено! — призна професор Лала-Пур.
— Мистър и мисиз Крабтрий! Седнете, моля. И вие също, мистър Крабтрий! Излишно беше да си правите труда и двамата.
— Не се заблуждавайте! — отвърна бързо мисиз Крабтрий, по кремав пеньоар и пантофи с помпони. — Както казах на онзи очарователен инспектор, който ни разпита миналия петък, моят съпруг, оставен сам на себе си, прилича на кораб без компас… Сполучливо ли е сравнението, Ърнест?
— Разбира се, скъпа приятелко.
— Между другото, мислех си, че арестуването на мистър Смит ще ни спести вече неприятностите!
Вместо отговор Стрикланд се обърна към мистър Крабтрий:
— Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и половина?
Дребният човечец отвори уста, но гласът на жена му заглуши неговия:
— Не мислете, инспекторе, че постоянно карам мъжа си да ми носи това-онова. Но една хрема — хваната господ знае как! — не ми дава да си покажа носа навън. Към два часа помолих Ърнест да отиде да ми купи пеньоар. Но не се съобразих с обичайната му непохватност. Той се върна в пет! И с какво, питам ви! С една от ония страхотии с волани, от които и най-дребните изглеждат пълни… Наложи се да го накарам да го върне!
— Подучихте ли накрая това, което желаехте?
Мисиз Крабтрий се завъртя насам-натам самодоволно.
— Съдете сам, инспекторе!… Само че трябваше да чакам до седем часа.
— Отде е купена тази дреха?
— От „Дейвидсън-Дейвис“, на Уордър Стрийт.
Стрикланд се обърна отново към мистър Крабтрий.
— Мислите ли, че някоя продавачка ще си спомни за вас?
— Положително не! — извика мисиз Крабтрий с най-дълбоко възмущение. — Отговорете, Ърнест!
— Не, не! Не съм човек, който би направил впечатление на някоя жена!
Стрикланд заговори строго:
— Не подценявайте сериозността на положението, мистър Крабтрий! Мистър Смит се е заел сам да ви докаже невинността на мистър Колинс, като е извършил днес следобед ново убийство. Ето защо искам от вас само едно: алиби. Ще ви разпознаят ли младите момичетата, с които сте имали работа?
Мистър Крабтрий се поколеба. Но явно той се страхуваше по-малко от официалната заплаха, отколкото от съпружеската. Затова отговори отрицателно.
— Спомняте ли си с какво сте се занимавали или забавлявали вечерта на 10 ноември миналата година и вечерта на 4 януари тази година?
— Не — каза неохотно мисиз Крабтрий. — Но по всяка вероятност Ърнест е бил до мен.
— Значи никога не се разделяте?
— Напротив. Смятам, че един женен мъж трябва да запази илюзията си за свобода. Откровено казано, Ърнест може чудесно и без това, но сме се разбрали веднъж завинаги, че той ще ходи от време на време да играе карти с приятелите си. Приятели от детинство, нали разбирате?
— Редовно ли се среща вашият съпруг с тях?
— Не. Понякога ходя за ден-два при една болна леля в Чизълхърст. Обикновено Ърнест използува този случай. Пускам го до полунощ.
— Често ли излиза напоследък?
— Много често! За щастие той най-много роптае.
— Добър вечер, мистър Андреев. Седнете, моля. Принудени сме да ви поискаме отново обяснения.