— Там ви се изплъзна, нали?
Хапгуд почервеня като божур:
— Бих казал по-скоро, че мъглата буквално го погълна.
— А след това?
— Застанах на пост пред номер 21. Професорът се прибра в единайсет и четиридесет и пет.
— Ваш ред е, Силвър! Какво направи Андреев? Обзалагам се, че и той е излязъл, а?
— Да, сър. В осем и десет минути. Като ме видя, изглежда, се смути и няколко пъти се обърна към мен. Загубих следите му на Тиоболдс Роуд.
Силвър почувствува, че трябва да се оправдае. Но му липсваше въображение. Той довърши:
— Бих казал, че мъглата буквално го погълна.
— Все по-добре и по-добре! В колко часа се прибра?
— В дванайсет и четиридесет и две минути след полунощ.
— Остава мистър Крабтрий…
— Той излезе в осем и половина — каза бързо Фъзби, който сега съжаляваше, че трябва да говори последен. — Върна се в единайсет часа и петдесет минути. Отначало като че много бързаше. После започна да се спира пред магазините, театрите, кината. Успях да го проследя до Хеймаркет…
— Където, предполагам, мъглата буквално го е погълнала?
— Може и така да се каже, сър.
Фъзби добави смело:
— Обикновено аз не изпускам никого… Но все пак трябва да го виждам!
Мистър Андреев видя от прозореца си, че полицейската кола спира пред пансиона и почувства — той, хладнокръвният — минутна уплаха. Жребият бе хвърлен! Детективите идваха да търсят жертва!
Той се приближи до камината и се огледа в огледалото, като на шега прие първообраза на гонен престъпник, а после на нехаен авантюрист.
Докато се смееше тихо, на вратата се почука и един женски глас го повика по име.
Той отиде да отвори. Влезе мисиз Хобсън сред шумолене на коприна. Изглеждаше разстроена.
— Исках да ви предупредя! — каза тя задъхана. — Доктор Хайд е невинен… Това чудовище мистър Смит е извършил ново престъпление!
— Кога?
— Снощи. Полицаи претърсват къщата. Искат да разпитат вас, мистър Крабтрий и професор Лала-Пур.
Мистър Андреев продължи да разиграва съвсем естествено комедията, която сам бе измислил:
— Боже мой!… Загубен съм!
Той наблюдаваше скришом мисиз Хобсън. Видя, че тя се колебае и реши да използува предимството си:
— Забранено ми е да обяснявам как съм прекарал вечерта! И вече отказах да им призная какво съм правил, докато е ставало убийството на мисиз Дънскоум!
— Защо?
— Защото бях при една дама.
— А снощи!
— И снощи!
— При същата ли?
— Не, при друга.
Мисиз Хобсън му се закани с пръст:
— Лош човек! Трябваше да престана да се интересувам от вас… а не мога!
— Скъпа Валери! — каза руснакът, като улови ръцете ѝ. И съвсем непринудено добави: — Наричайте ме Борис.
Мисиз Хобсън пребледня. Тя, изглежда, водеше тежка вътрешна борба.
— Слушайте… Не бива да ви арестуват!… Ще твърдя, че сме прекарали вечерта заедно…
— Къде?
— В малкия ми кабинет.
— Някои пансионери биха могли да свидетелстват обратното.
— Тогава в стаята ми!
— Те ще ме питат какво съм правил там.
— Кажете им… Вие знаете какво да им кажете!
По лицето на мистър Андреев се изписа искрено вълнение, което впрочем не му бе съвсем чуждо.
— Такава саможертва… — подзе той.
Мисиз Хобсън го прекъсна:
— A friend in need is a friend indeed!54 — каза тя просто.
Бе притворила очи, вдигнала глава. Андреев я обгърна с ръка през раменете и те стояха така една дълга минута, смълчани. Не се целунаха. Но по-късно, щом си спомнеше тази сцена, Валери Хобсън винаги усещаше на устните си дъха на Борис.
— Не — каза най-после руснакът. — Благодаря ви от все сърце, скъпа моя. Но аз или ще се измъкна, или ще се удавя сам. Какво…?
Подът на стълбищната площадка бе изскърцал. Той отвори широко вратата и свари мистър Крабтрий, който ситнеше към стълбата.
— Подслушвахте ли? — попита той ядосано.
— Не, не! — отговори другият. — Аз… просто слизах.
Стрикланд разпита първо професор Лала-Пур, който заяви, че предишната вечер ходил на кино и не забелязал да го следят.
После нареди да доведат мистър Крабтрий и се учуди, като видя, че той влиза сам.