— Да. Защо да не се срещна?
— С каква цел?
— Горкото момче — бог да го прости! — ме помоли миналия понеделник да му напиша поредица статии за невидимите актьори, които, подобно на мен, ваш покорен слуга, трогват публиката само с гласа си. „Night and Day“ ми предлагаше по пет лири стерлинги на статия. Аз исках десет. Накрая се спазарихме.
— Вие току-що казахте: „Бог да го прости!“ По каква причина?
— Очевидно защото вярвам в безсмъртието на душата!
— Разбирам. Но ако появяването ни тази сутрин ви е дало основание да заключите, че мистър Смит е взел нова жертва, все пак то не е могло да ви разкрие нейната самоличност! Кой ви каза коя е тя?
— Един от вашите хора.
— Един от моите хора ли? Кой?
— Не зная. Бяха двама и разпитваха един пансионер на партера, когато слизах по стълбата. Щом приближих, се отдалечиха. Само че с няколко секунди закъснение!
Едно почукване на вратата попречи на Стрикланд да наблегне на тази подробност. Влезе Фулър, който носеше преметната на ръката си шубата на руснака. Обикновено спокойното му лице изразяваше радост от находката.
— И какво? — каза Стрикланд.
Той протегна ръка. Фулър му подаде дрехата с разпрани шевове и от нея изпопадаха като бели пеперуди дузина визитни картички.
— „Мистър Смит“! — прочете високо груповият началник. — Мистър Смит… Мистър Смит…
Погледът му се спря на актьора:
— Това би трябвало да се обясни, мистър Андреев!
— Щастлив съм да го чуя от вас! — отвърна другият, приближавайки се, без да бърза.
Той взе една от картичките и я огледа от всички страни:
— Интересно! Тези хартийки в джобовете ми ли се намираха или в ръкавите?
Стрикланд попита Фулър със знак.
— В долната част на палтото, сър… Между плата и хастара.
— Разбирам… — каза замислено руснакът. — В края на краищата в тази къща и други като мен сигурно умеят да държат игла?
Стрикланд свъси вежди.
— Нима искате да кажете, че досега не сте знаели, че в дрехата ви е имало такива визитни картички?
— Честна дума, да! Наистина струваше ми се малко тежка, но не предполагах…
— Без ирония, мистър Андреев!
— Шубата ми виси на закачалката по няколко часа на ден… и през цялата нощ. Следователно всеки би могъл да постави там тия картички.
— За ваше нещастие събитията доказаха невинността на мистър Колинс и на доктор Хайд. Пък и никога не сме подозирали сериозно другите пансионери, тъй че обвинението на мосю Жюли засяга само за вас тримата.
— Така ли? Но сигурно не липсват още френски глаголи, започващи с буквата „b“!
— Не липсват. Ала няма да намерите и шест, с които един умиращ би си послужил, за да посочи своя убиец. С „begayer“, „bafouiller“, „boiter“ „broder“56 изчерпваме всички възможности.
Андреев издуха облаче дим към тавана:
— Някой ден ще трябва да си купя „Littre“57!
— Боя се, че няма да имате тази възможност. Визитните картички представляват съкрушително, доказателство… По-добре си признайте!
Руснакът бе седнал отново, със сключени върху коленете си ръце:
— Извинете! Щяха да представляват съкрушително доказателство, ако по тях имаше отпечатъци, от пръсти… Но няма!
— Отде знаете?
— Като ги видях днес за пръв път, аз не ги докоснах. А истинският виновник не е толкова глупав да се издаде по тоя начин.
— Всичко това са софизми! Вие можете да ни убедите в невинността си само по един начин… Кажете ни името на момичето, при което твърдите, че сте прекарали снощи.
— Съжалявам, невъзможно ми е.
— Тогава името на дамата, която ви е приела във вторник следобед?
— Не се надявайте.
— Няма съдебни заседатели, които могат да допуснат, че сте продължавали да посещавате жени, неспособни поради общественото си положение да свидетелстват във ваша полза, когато обстоятелствата могат всеки момент да ви принудят да ни представите алиби.
— Кой знае? Не всички съдебни заседатели са непременно пуритани и глупци.
— Защо убихте мистър Лосън? За да го ограбите като предишните си жертви или защото е имал конкретни подозрения към вас?
— Коя от двете подбуди ще предпочетете?
— Не е важно какво предпочитам аз. Отговорете на въпроса ми!