— Изправете се! — заповяда мистър Смит полугласно. — Или, бога ми!…
— Не мога! — Запротестира мистър Крабтрий. — Ох, ох! Ох! Глезенът ми!
И запъшка така, че да ти скъса сърцето.
Шофьорът на таксито не бе пропуснал нищо от случката. Тон се приближи, без да бърза:
— Нещо счупено ли имате, gov’nor?
— Съжалете ме! — замоли се Крабтрий. — Закарайте ме в болницата!
Но гласът му бе заглушен от мистър Смит, който каза:
— Благодаря ви… Приятелят ми просто е препил!
Шофьорът не изглеждаше напълно убеден:
— Ще ви помогна да го изправите.
Точно когато се навеждаше, мистър Смит докосна ръката му:
— Викат ви!
И беше вярно. Един „клиент“ бе отворил вратичката на колата и викаше: „Такси!“
Шофьорът се отдалечи неохотно.
— Не може да се кара в такова време, сър, чуха го да мърмори. — Може да се блъснем в Уестминстърското абатство!
В това време мистър Смит бе изтеглил сабята от бамбуковата ѝ ножница. Мистър Крабтрий усети острието в слабините си.
— Ставайте!
Той се изправи, мъртвешки блед, отчаян… Трети опит за бягство би бил равносилен на самоубийство!
Панталонът и долната част на пардесюто му бяха съвсем изкаляни. „Ако Инид ме видеше…“ — помисли си той. После: „По-добре да почакам да изсъхне!“ От време на време още се мяркаха бегли, сякаш подгонени сенки. Но той не им обръщаше вече никакво внимание. Сигурно нямаше да забележи и полицая Съмърс, ако мистър Смит не бе впил пръсти в ръката му, казвайки:
— Внимавайте! Полицай! Гледайте право пред себе си!
Мистър Крабтрий се вторачи право пред себе си. Но когато се изравниха с полицая, той изплю върху обувките му дълга плюнка… Пак подсъзнателно!
— Хей, вие там!… Знаете ли колко струват такива шеги?
Мистър Смит пръв се спря:
— Моля ви да извините моя приятел, officer61! Той съвсем не искаше да ви обиди… Ще ви признаем всичко, вдругиден се жени и тази вечер погребва ергенския си живот.
Полицаят Съмърс си въобразяваше, че разбира от всичко. Той реши да даде на мистър Крабтрий възможност да се измъкне от това положение:
— Значи да смятам, че все едно не сте ме видели?
— Как така — хлъц! — не съм ви видял? — възрази мистър Крабтрий с преплитащ се език. — За всичко това е виновен Хари! — Той посочи спътника си. — Полицаите го отвращават! „Я погледни тоя дебеланко! — ми рече. Обзалагам се на една лира, че няма да посмееш да го заплюеш!“ По дяволите, всеки си има достойнство! „За една лира — отговорих — бих се изплюл дори върху кмета на Лондон!“
Руменото лице на Съмърс стана патладжанено-синьо.
— Върху кого?… Good Lord! Я елате и двамата с мен!
Мистър Смит не помръдна изобщо.
— Момент, ако обичате! Явно този човек лъже! Нима ще…
— Казах: Елате и двамата с мен!
Отново благият глас на мистър Смит:
— Къде?
— Много скоро ще узнаете!
Отчаяният мистър Крабтрий се възрадва, той бе говорил както трябва! Но радостта му не трая дълго: за част от секундата той си представи какво щеше да се случи нататък и изобщо не се поколеба. Спътникът … все още го държеше за лявата ръка. Освобождавайки се с рязък замах, той побягна като заек, усетил опасността да бъде одран.
Глухи възклицания, шум от падане. „Клетият! — помисли си той. — Бог да го прости!“
Ужасът, който бе подкосявал краката му на стълбището в пансиона, сега му даваше криле. „Help! Help!62“ — завика той, продължавайки да тича. Но скоро се убеди, че от това се задъхва още повече. Мъглата заглушаваше виковете му, кварталът беше пуст.
Отначало бе чувал само шума от собствените си стъпки под миньорния акомпанимент на неравномерното биене на сърцето си. След известно време, което му се видя много кратко, ехото сякаш ги умножи безкрайно… Не само че го преследваха, но и скоро щяха да го настигнат.
Помъчи се да затича по-бързо. Попречи му остър бодеж в ребрата. И скоро болката стана толкова силна, че той се преви на две.
За щастие отдясно се показа тясна пресечка. Той се втурна по нея, оглеждайки тревожно фасадите…