Мистър Крабтрий се замисли за момент. После:
— Бих искал да ви обърна внимание на почти дяволската хитрост, с която Андреев, Хайд и Колинс насочваха подозренията към самите себе си или един към друг, без обаче да придават на уликите, довели до арестуването им, някаква конкретност… Да вземем например убийството на мосю Жюли. Най-напред Колинс се старае да отрича, че влизал при доктор Хайд, неохотно признава, че е бил в кухнята, лъже, запъва се, преструва се, че не помни, изпада в противоречия, в които полицията съзира признаци на гузна съвест, но които един опитен адвокат би приписал на вълнението. Остава случката с банкнотите, изцапани с виолетово мастило… И тук Колинс можеше да се представя за жертва, да твърди, че се опитват да го злепоставят. Но той естествено се предпази много добре, като след тридневен разпит стигна в хитростта си дотам, че позволи да му изтръгнат самопризнания, в които прозираше — о, ирония! — частица от истината… Още по-показателна е историята с този призрачен медикамент, предписан от доктор Хайд на мосю Жюли. (Казвам „призрачен“, защото по всяка вероятност е съществувал само във въображението на доктора.) Хайд е знаел, че полицията няма да се задоволи с простия факт, а ще се помъчи да узнае как жертвата е погълнала таблетката, като потърси следа от нея при аутопсията, и лека-полека ще стигне до извода, че той лъже. Не е ли това парадоксално? Поставен натясно, Хайд навярно ще заяви, че се е надявал по този начин да отклони подозренията от себе си. Всъщност той е искал просто да ги насочи към себе си!… И най-после, Андреев, които се крие нарочно зад съвсем прозрачни, недоказуеми алибита, определя на Джинджър Лосън доста подозрителна среща, на която все пак може да се намери естествено обяснение, и ускорява арестуването си, като изпраща на главния инспектор Стрикланд анонимно писмо, с което сам се издава… Разберете, няма нито една улика, която да не е нагласена, която да не служи повече или по-малко на целите на престъпниците!
— Как установихте всичко това, дявол да го вземе? — изръмжа майорът.
— Право да си кажа, първо се запитах защо мистър Смит държи толкова да подписва престъпленията си. „Я гледай — рекох си, — това е човек, който убива жертвите си на улицата, следователно времето му е скъпо, секунда закъснение може да се окаже фатална, а той рискува кожата си просто за да задоволи самолюбието си… Само някаква крайно важна причина, жизнено важна, може да го подтикне към това!“ Впоследствие се учудих, че мистър Смит стига в дързостта си дотам да извърши престъпление под собствения си покрив. Това приличаше на самоубийство! И защо се отказва от обичайните методи, защо сменя оръжието? Размишлявайки върху тази загадка, аз намерих решение, което ме задоволи за известно време, по-точно до убийството на мисиз Дънскоум. Обирът беше неубедителна подбуда. Напротив, мистър Смит, гонен от полицията, сигурно е мислел да злепостави другиго след последното убийство, да прехвърли върху някой невинен всичките си дотогавашни злодеяния…
— Големите умове си приличат! — каза бързо мис Поутър. — Навремето и аз бях стигнала до същите изводи. Но убийството на мисиз Дънскоум ги опроверга!
Мистър Крабтрий ѝ се закани с пръст:
— Трябваше да си зададете прословутия въпрос, който лежи в основата на всички съдебни следствия. Cui prodest… Кой има полза от престъплението? Лично аз сметнах, че смъртта на младата жена беше преди всичко в интерес на Колинс, чиято „невинност“ моментално се доказваше. Също и убийството на Джинджър Лосън, което макар да донесе значителна сума на своя извършител, осигури преди всичко освобождаването на доктор Хайд. Но случаят с мистър Алън Смит си остава най-показателен… Както сигурно си спомняте, този нещастник имал у себе си само една лира и няколко шилинга и бил — по изключение — убит в ясно време… Очевидно някаква загадъчна причина е карала убиецът да бърза, да не чака падането на мъглата… Каква е била тя?… Мина много време, докато я открия… Андреев, затворен от една седмица, сигурно е започнал да губи търпение, дори да се отчайва. Виждайки, че дните текат, Хайд и Колинс са се уплашили да не би упорството на неговите мъчители да сломи съпротивата му.
— Изумително! — каза някой.
— Така малко по малко подозренията ми се оформиха, подкрепяни от всекидневни наблюдения, от дребни факти, пропуснати от полицията. Спомнете си вечерта, когато Колинс се върна при нас… Вълнението му при посрещането съвсем не беше престорено и след вечерята се изрази в силно угризение на съвестта. Затова го видяхме да се умилква на Андреев. Руснакът явно е бил принуден да прибегне до силни аргументи, за да го накара да запази хладнокръвие. Друг пример… След убийството на мистър Лосън, когато полицията дойде да ни разпитва — Андреев, професор Лала-Пур и мен, — аз станах свидетел на една сцена, която ме накара да се замисля. Андреев — подтикван от демона на изкушението, а може би и от панически страх — се изповяда пред мисиз Хобсън, като ѝ каза точно толкова, колкото да я накара да му помогне. Затова тя беше готова да твърди, че са прекарали заедно предишната вечер. Аз бях зад вратата. Но като човек, който трябва да изпие до дъно горчивата чаша, Андреев отказа и в поведението му долових същия негласен стремеж да събуди подозрение като в обърканите, неловки отговори на Хайд и Колинс.