Стрикланд обаче не каза нищо. Но не защото бе учуден от съобщението, че едно от престъпленията на мистър Смит най-после е имало свидетел. Рано или късно това все трябваше да се случи.
Оставаше само да се разбере кога е станало. Дали предишния ден, както твърдеше арестантът, или по-рано, например вечерта на 24 декември, когато свирката на полицая Бърт бе вдигнала в тревога целия квартал, превръщайки всеки минувач в детектив? Груповият началник познаваше достатъчно добре Тоби Марш и се опасяваше, че преди да се обърне към полицията, той се е опитал да продаде на мистър Смит своето мълчание. Ако е станало така, сведенията — неоценими допреди един месец — днес вече не струваха нищо.
— Кажете си истината, Марш! — изрече най-после Стрикланд. — Защо не дойдохте при нас оная вечер?
— Изпитвали ли сте някога страх? — отвърна веднага авантюристът, като извади цигара от едно много измачкано пакетче. — Аз съм изпитвал! Щом узнах тайната на мистър Смит, единствената ми мисъл беше да се прибера вкъщи и да се скрия като заек! — И довърши, потръпвайки: — Сигурно и днес щях да си стоя така, ако не бяха двете хиляди лири стерлинги!
Стрикланд стана:
— All right! Дано да казвате истината, Марш, и дано да намерим мистър Смит в бърлогата… Мордонт, обадете се по телефона в полицейското управление и съобщете на Милрой. Искам до един час полицейски кордон около Ръсъл Скуеър!
Когато двамата детективи навлякоха отново мушамите си и тръгнаха към вратата, Тоби Марш се прокашля тихо и сдържано.
— Тъкмо се сетих, gov’nor… Боя се, че пропуснах да ви съобщя една подробност…
Стрикланд неволно се почувства обзет от странно усещане.
— Наистина ли? — промърмори той, — Каква?
Тоби Марш се разсмя:
— Сто на едно, че няма да се досетите!… Номер 21 на Ръсъл Скуеър е семеен пансион!
Глава 2
Ръсъл Скуеър 21
Мисиз Хобсън (Валери), в пола от бледолилава тафта, се приближи до прозореца и хвърли поглед към Ръсъл Скуеър, все още спящ в тихата утрин. Мътните светлини на уличните лампи предвещаваха още един мъглив ден, следователно ден, през който доктор Хайд нямаше да си отвори устата, но мистър Андреев щеше да пълни къщата с гръмкия си смях…
Мисиз Хобсън се дооблече, оправи леглото си и излезе от стаята с шумолене на коприна. Тя ставаше винаги в шест часа, за да отвори шкафовете, да обсъди менюто с готвачката, да подкани камериерката да работи по-чевръсто.
Стълбището беше тъмно, тихо, лъхаше хлад като от кладенец. Ала мисиз Хобсън, макар и да обичаше много да се позовава на женската слабост, никак не се боеше от тъмнината и тишината!
— Добър ден, Дафни — каза тя, влизайки в кухнята с връзка ключове в ръка. — Къде е Мери?
Готвачката извърна с мъка стоте си кила от печката, която тъкмо палеше:
— Добър ден, мадам. Тя спи още, мадам. The bagpipers17 все не успяват да събудят тия млади!
Ала този аргумент, изглежда, не подейства на мисиз Хобсън, защото тя тръгна веднага към вратата:
— Аз ще успея!… А, добре че се сетих, Дафни, не чухте ли нищо тази нощ?
— Тази нощ ли, мадам?
— Към два часа сутринта някой слезе на партера и се върна чак след час и половина… Бих искала да зная кой е!
— Сигурно доктор Хайд, мадам, или пък мистър Колинс. Той все се оплаква, че не може да мигне до зори.
Мисиз Хобсън се канеше да излезе. Готвачката се завайка:
— Нямаме вече kippers18, мадам, и не знам какво да сложа за обед. Да направя ли един kidney-pie19?
Но мисиз Хобсън, повдигайки полата си с две ръце, беше вече на стълбището. Тя се изкачваше бързо, стъпвайки предпазливо по средата на стъпалата, за да не смущава съня на пансионерите си. На втория етаж обаче, пред стаята на мистър Андреев, забави крачка. Чак на стълбището се усещаше миризма на navy cut20.
„Сигурно пак е пушил до полунощ — помисли мисиз Хобсън — и е заспал на затворен прозорец.“ Нейните размишления стигнаха дотук, но те породиха едно заключение, което нямаше нужда да се формулира, за да разпали сърцето ѝ:
— Трябва му жена, която да го разбира! Навеждайки се, тя взе чифта обувки, сложени пред вратата (мисиз Хобсън винаги чистеше сама тези обувки), и се качи в мансардата на Мери.
От дребничката камериерка, обърната към стената и завита до очите, се виждаше само копа сламеножълта коса. Мисиз Хобсън отвори таванския прозорец и вече протягаше ръка към леглото, когато вниманието ѝ бе привлечено от една фотография, заемаща почетно място на тоалетната масичка, между гребена с изпочупени зъбци и тоалетната кутия, инкрустирана с раковини. Беше снимка на наконтен млад мъж, застанал гордо пред една френска градина. Мисиз Хобсън я взе и погледна от обратната страна. Младият човек, чийто почерк и правопис бяха еднакво неуверени, изразяваше там любовта си с две пламенни изречения.