Николай Пенчев
Убий императора
(книга 5 от "Старобългарски загадки")
На корицата – византийският император Михаил III подготвя войските си - миниатюра от хрониката на Йоан Скилица
Всички улици, сгради, реликви, религиозни предмети, културни и архитектурни паметници, както и свързаните с тях предания и легенди, описани в тази книга са истински, съществували са или още съществуват.
Пролог
2 юли, 856 г.
Кавханът Дукум бавно яздеше по улиците на Константинопол. Ръцете му здраво стискаха кожените поводи, краката му бяха стъпили стабилно в стремената. Под него едрият му кафяв жребец пристъпяше бавно и спокойно, направляван от уверената десница на кавхана.
Денят отиваше на заник, но все още беше много горещо. Между високите каменни сгради с мраморни колони и красиви портици не се усещаше и най-малкият полъх. Дори морето, което беше толкова близо, не разхлаждаше вечерния въздух. Слънцето, цял ден препичало над града, вече залязваше, но нагретите камъни продължаваха да излъчват топлина като в пещ.
Макар да бе пристигнал преди няколко месеца в Константинопол, Дукум още не можеше да свикне с жегата, шума и тълпите по улиците. Както винаги по това време на деня, Меса[1] преливаше от хора, миризми и звуци, като река, заплашваща всеки момент да излезе от коритото си.
Търговци с ярки дрехи подвикваха на голи до кръста чираци, които си проправяха път, понесли на главите си подноси с нарове, фурми, сушени смокини и шамфъстък. Предприемчиви ханджии с червени фесове и бели везани елеци показваха стоката пред кръчмите си, хвалейки се с най-прясната риба и най-охладеното вино. Продавачи на коприна и кожа, с ниски кръгли шапки, се бутаха в араби със златни обеци и шарени шалвари, понесли на рамената си тежки килими или шишове с набучени на тях печени скариди, кюфтета и агнешко. Важни патриции, облечени в роби от цветна коприна, се движеха плътно заобиколени от слугите, войниците и робите си. Гълтачи на огън, жонгльори, фокусници и разказвачи на приказки се опитваха да привлекат вниманието на тълпата, изпълнявайки номерата си направо на улицата. Свещеници с развети раса и бради бързаха за вечерната молитва. Правници, чиновници от имперските канцеларии, продавачи на индулгенции и състезатели от Хиподрума се разминаваха трудно с натоварените със стока скърцащи каруци, конници и моряци. По ъглите полуголи просяци подаваха паничките си за милостиня, показвайки язвите по телата си, а зад гърбовете им гадатели и пророци вещаеха края на света. Във въздуха се носеха викове, смях и ругатни, които се смесваха с миризмите на печена риба, подправки и пот и литваха към облаците, за да бъдат чути от Бог.
Дукум стисна още по-здраво юздите в потните си длани, обърна се на седлото и се огледа зад себе си. Далеч в блъсканицата зад гърба му се издигаше огромният купол на патриаршеската църквата "Света София" – Божията премъдрост – най-голямата църква в света, който блестеше под лъчите на залязващото слънце. Скоро камбаните ѝ щяха да ударят, обявявайки края на деня, а вратите на крепостта, опасала града, бавно да се затворят една след друга. Малко по малко търговците и продавачите по улиците щяха да бъдат заменени от проститутки и джебчии, а писарите и свещениците – от развратници, пияници и крадци.
Дукум се надигна на стремената, търсейки с поглед двамата войници, които трябваше да го охраняват, макар истинската им задача да бе да го следят и внимават къде и с кого се среща. Зърна шлемовете им далеч назад в тълпата и мрачно се усмихна. Двамата византийци отчаяно си проправяха път, махайки му с ръце да спре да ги изчака, но кавханът се направи, че не забелязва знаците им, отпусна се на седлото и подкара коня си.
Дукум беше пристигнал във Византийската столица преди около три месеца. Настаниха го в красива къща, облицована с мрамор и яспис, почти в сърцето на града. От едната ѝ страна бе църквата "Свети Апостоли", втора по големина в Константинопол, от другата започваше акведуктът на Валент. Място бе удобно и практично. От него бързо се стигаше както до големия, така и до Влахернския или някой от другите дворци на императора и до Хиподрума.
Кавханът бе изпратен да разреши въпроса за пазара в Солун – важен за търговията град, в който българските и византийски интереси се преплитаха.
Преди половин година, раздразнен, че продават на по-ниски цени, император Михаил III прогони българските търговци от пазара, затваряйки излаза им на Егейско море. По този начин секваше цялата средиземноморска търговия на българската държава. Нещо, което не можеше да се допусне.
1
Меса се е наричала главната улица на Константинопол, тръгваща от стената на Теодосий и стигаща до църквата "Света София". – Б. а.