Тримата се разделиха на форума на Бика с уговорката да се срещнат отново след час. Ако някой намереше нещо съмнително, веднага трябваше да извика стражите, след което да намери останалите.
Докато тичаше към акведукта, Климент си припомни какво знае за съоръжението. Построен от император Валент, царувал от 364 до 378 година, акведуктът имаше за цел да снабди с вода основно дворците и градините на Константинопол. Изграден от правоъгълни сиви камъни, той беше дълъг 971 метра и висок 29. Множеството арки, които надминаваха по красота подобни съоръжения, се издигаха между четвъртия и петия хълм на града, тръгваха близо от църквата "Свети Апостоли" и свършваха близо до Капитолий. И какво още? Валент беше първият византийски император убит в битка. В тази с готите. Вторият беше Никифор, когото Крум посякъл във Върбишкия проход и направил чаша от черепа му. Климент се намръщи. Знаеше тази история прекалено добре.
Бързо стигна до дебелите каменни основи на акведукта. Сивите камъни, топли и сухи, с изпадала на места мазилка и прораснала трева между тях, му се видяха тежки и непоклатими. Какво щеше да предприеме Изчислителя?
Климент бавно обиколи високите колони на арките, прокара ръка по грапавата им повърхност, огледа напечената земя, търсейки някакви следи от саботаж или повреда. Не откри нищо.
Небето бавно се изпълни с ниски облаци, които затиснаха града. Вместо да донесат сянка и прохлада, те направиха въздуха още по-тежък и душен.
Някъде тъжно заби камбана, отначало бавно, след това все по-бързо, но писарят не ѝ обърна внимание. Пропускаше ли нещо? Неслучайно бе избрал за себе си средната част на акведукта. Вероятността за саботаж на това място му се струваше най-голяма. Тук съоръжението минаваше встрани от главните улици, рядко се срещаха хора и войници. Въпреки това нямаше нищо, което да му подскаже, че акведуктът е бил или ще бъде прицел на атака.
Още една камбана силно заби, след нея се обадиха още няколко. От север се понесоха викове и плач, ту по-силни, ту по-слаби, прииждащи като вълни. Чу се тропот на крака, ругатни, резки команди и дрънчене на метал.
Писарят се втурна към близката улица и за малко не беше пометен от побеснялата тълпа. Навсякъде тичаха хора. Майки викаха децата си, офицери издаваха заповеди, търговци затваряха магазините си, други тичаха, понесли стоката си натъпкана в кошове. Един кон, останал без надзор, внезапно побягна, преобръщайки каруцата, в която бе запрегнат, по земята се изсипаха ябълки, картофи и цвекло.
- Какво става? - писарят се опита да спре един от войниците, но той само грубо го блъсна и продължи, без да му обръща внимание.
Сега вече всички камбани биеха тревожно, писарят можеше да различи тежкия метален звън на тази в "Света София" и по-острия и силен на другата в "Свети Апостоли".
- Какво става? - писарят сграбчи един мъж с издрано лице и калии дрехи, идващ от северната част на града.
- Наводнение! - мъжът се изтръгна от хватката на писаря. - Цистерната Бона преля и събори стените – извика той, преди да побегне отново по улицата.
Изчислителя бе нанесъл своя удар!
Около цистерната цареше паника и хаос. Няколко офицери и отряд войници се опитваха да въведат някакъв ред, но никой не обръщаше внимание на усилията им.
Там където се бе намирала вратата на цистерната, стената бе съборена, липсваше и част от покрива. Улицата, на която се намираше Бона, беше стръмна и водата се бе стекла по нея към Златния рог, блъскайки стената на града като юмрук точно между портите Петрос и Палация, изливайки се в морето.
– Огромна вълна се удари в насрещния бряг, след което се върна и нахлу обратно в града. Мнозина не успяха да се спасят. Аз, за щастие, бях на високо! – чу разказа на един от очевидците Климент, докато се опитваше да мине през разрушенията.
Стената на Теодосий бе срината, като че ли през нея е преминал огромен чук. Който бе разбил красивите камъни, захвърлил тухлите в морето и сринал до основи една от стражевите кули. Под грамадите с пръст, камъни и кал се подаваха човешки тела, парчета от дъски, дрехи, обърнати лодки и трупове плуваха в мътната морска вода. Брегът беше пълен с хора, които викаха имената на близките си и тичаха между отломките, ранени, смазани и кървящи, някои седнали направо на земята, други – молещи се. Трети – търсещи някой, който да им помогне, изпълваха каменистия бряг. Войници изнасяха загиналите си другари и разчистваха отломките от разрушенията.
Улиците зад стената и приземните етажи бяха залети с вода. Няколко къщи се бяха срутили, кал, камъни и парчета желязо стърчаха чам, откъдето бе минала вълната. Слънцето печеше все така силно през облаците, въздухът ставаше все по-влажен и душен, носеше се миризма на мърша и гнило.