– Смърт! Смърт! Смърт! Бог е отвърнал очи от този град и императора му и ще ни поразява със стрелите си, докато не убие и последния грешник! Чуйте гласа Божий, който говори чрез моята уста! Бог рече "Няма повече да пазя Константинопол, в който бяха моите реликви на съхранение, но ги оставиха да изчезнат! И го няма хляба в кошницата, и я няма плащеницата с лика Господен и... – разперил ръце като някой древен пророк, висок свещеник се опитваше да проповядва на тълпата. Той бързо бе прогонен от войниците, по на негово място се появи друг, който повтаряше същите думи и изброяваше изчезналите светини.
Климент се върна до цистерната Бона и използвайки бъркотията, влезе вътре. Веднага видя причината за наводнението. От свода се бе откъртил огромен камък, който беше паднал, запречвайки главния улей, по който водата се отичаше. Вследствие на това главният резервоар се бе препълнил и стената му не бе издържала под напора на огромното количество вода.
Писарят откачи една от факлите, които някой предвидливо бе запалил, качи се на здравия ръб на цистерната и внимателно започна да оглежда тавана.
В същия момент писъците от улицата се надигнаха с нова сила. Климент изскочи от полуразрушената цистерна точно за да види как група мъже, облечени в черно, въоръжени с мечове, кинжали и ками се врязва в тълпата, посичайки всеки, който се изпречи на пътя им. Мародерите бързо се разправиха с няколкото опитали се да им се противопоставят войници, след което взеха оръжията им, предавайки ги на другарите си.
Изпаднали в паника от това ново бедствие, минувачите бягаха с писъци, търсейки начин да се спасят. Писарят понечи да се втурне на помощ на един от пострадалите, но в този момент водачът на групата вдигна глава, видя го и привлечен от хубавите му дрехи, го посочи с ръка. Неколцина от хората му веднага се хвърлиха към него. Виждайки, че няма как да се справи с тях, писарят се обърна и побягна. Покрай главата му изсвистя стрела, друга го ожули по крака, зад гърба му се понесоха викове и закани.
Климент свърна в първата изпречила му се уличка и хукна с всички сили по нея. Трябваше бързо да се скрие някъде или престъпниците щяха да го настигнат. Ужасен, той започна да блъска по близката врата, но груб глас му изкрещя да се маха. Никой не отвори и следващата, и по-следващата, а стъпките на преследвачите и дрънченето на оръжието им вече се чуваха зад ъгъла.
Миг преди убийците да се появят, едната от вратите се отвори, нечия ръка сграбчи писаря и го дръпна вътре, след което бързо затвори портата зад гърба му.
– Седни тук да си поемеш дъх и пази тишина – възрастна жена посочи ниско трикрако столче и сложи пръст на устата си. – Пази тишина, за да не те чуят. След това можеш да влезеш вътре. Предполагам, че си ожаднял от толкова тичане.
Климент кимна, седна на стола и опря гръб в стената, опитвайки се да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше като лудо в гърдите, ушите му бучаха. Щяха ли да го открият?
Зад оградата се чуха стъпките на преследвачите му, които минаха с викове покрай къщата, където се беше скрил.
– Коя си ти? Защо ми помогна? – попита Климент спасителката си, след като опасността отмина. Имаше чувството, че някъде е срещал старата жена, но не можеше да си спомни къде.
– Така е най-добре – отговори му тя и се усмихна. – да направиш добро и да не помниш за него. Така е казано в Светото писание, че трябва да се постъпва, нали? "Лявата ръка да не знае що прави дясната" – старицата подаде на писаря чаша с охладено бяло вино. – Казвам се Мария. А ти ме спаси от руините на къщата ми след земетресението. Сега ти връщам добрината.
"Значи не всички в Константинопол са лоши" – мислеше си писарят, докато с наслада отпиваше от чашата си и ядеше от подноса с плодове, които домакинята му поднесе. Мария настоя Климент да остане като гост. Така и не бе успяла да му благодари за помощта и сега искаше да компенсира пропуска.
Старицата настани писаря в удобен кожен стол, придърпа пред него дървена масичка с извити крака, която отупа с храна и напитки, а самата тя седна до него и го заговори с благ глас.
В къщата беше тихо и прохладно, по белосаните стени бяха закачени красиви икони, уличната шумотевица остана далеч зад високата ограда, виното и храната бяха превъзходни. Бабата увлекателно разказваше за подвизите на синовете си за това как навремето и жените се биели наравно с мъжете, а сега мъжете били станали жени.
Писарят, който слушаше разсеяно, внезапно се сепна. Беше забравил нещо много важно! Първо: убиецът, който беше стрелял по него, беше жена. И второ: беше забравил за просякинята, която бяха оставили завързана в къщата на едноокия просяк Фидипид. Дали тя не беше тайнственият стрелец?