– Мълчи, предателю! – изкрещя Василий и понечи пак да измъкне меча си. – Оправданията ти няма да те спасят! Много добре знам колко струваш, покровителю на сините!
– Нима е престъпление да подкрепяш някого на Хиподрума?
– Престъпление е да измениш на господаря си и да вкараш войските си в столицата му, без да ти е дал разрешение за това! Престъпление е да искаш трона му и да кроиш планове как да го свалиш от мястото, на което го е въздигнал сам Бог. Престъпление е...
– Имаш ли доказателства за това? Имаш ли и най-малката подкрепа на думите и обвиненията си? – Варда беше свил глава в раменете си като борец и гледаше Василий с омраза. Макар ръцете му да бяха вързани зад гърба, той продължаваше да излъчва сила и власт. – Говориш за предателство, но какво правят те тук? – кесарят посочи Климент и помощника му. – Говориш, че брат ми се е предал на българите, докато истината е, че откак е дошъл, ти си този, който заговорничи с пратеника на Борис! Или идваш тук с голите си обвинения, защото не знаеш как да скриеш собствените си престъпления! Ти си жалък, Василий! Виж се само – бивш пленник и бивш борец, човек, дошъл от арената, който се опитва да се мери с истински благородните!
– Мълчи! – изрева Василий и отново изтегли меча си. Писарят бързо пристъпи напред и хвана ръката му. Не биваше да допусне кесарят и другите заговорници да бъдат убити, преди вината им да бъде безусловно доказана. Василий може да беше заложил на карта собствения си живот, решавайки да му се довери, но Климент беше заложил и добруването на страната си.
– Какво, ще ме убиеш ли? – присмя му се кесарят. – Дори собственият ти съмнителен приятел те възпира! Или искаш да избиеш всички ни, както изби слугите ни? Така е най-лесно, нали? – кесарят замълча за миг, а когато проговори, гласът му гореше от презрение. – Пак те питам, конярю, имаш ли доказателства за вината ни? Или ще решиш въпроса, както си го решавал на арената.
Кръвта нахлу в главата на Василий, но вместо да се хвърли върху опонента си, той бавно прибра меча в ножницата.
– Ти си прав, кесарю – тихо отговори той. – Това не е начин да решим виновен ли си, или не. Не се самозалъгвай! Доказателства има предостатъчно. Но ще ги кажа единствено пред императора. И ако се надяваш войниците на Коридон да ви спасят по пътя до двореца, жестоко се лъжеш.
Варда пребледня и отстъпи крачка назад, войниците го стиснаха здраво, запушиха му устата, тази на брат му и на магистъра, сложиха на главите им конопени торби, за да не бъдат разпознати по пътя, и ги поведоха навън по стълбите.
– Дано си прав в изводите си, българино! – по лицето на Василий играеха сенки, веждите му бяха сключени. – И дано императорът да повярва на доказателствата ти. Иначе и с двама ни е свършено.
– Сигурен съм! – по-уверен, отколкото се чувстваше в действителност отговори Климент. – Но остави хора да претърсят двореца на Варда. Нека почнат от покоите му. Прати други в палата на Коридон. Невестулката ще им помага. Нека търсят откраднатите сфера и кърпата с образа на Иисус.
– Чухте българина! Изгърмя гласът на гиганта. – Претърсете къщите на двамата предатели! Търсете кърпа, на която има отпечатан ликът на Христос. И златна сфера, в чийто долен ъгъл пише: "Ще пазя този град вечно!".
Василий не изчака да види как се изпълнява заповедта му, а с тежка крачка напусна залата.
15
23 септември, вечерта
За изненада на Климент, Михаил не беше пиян.
Очакваше да заварят императора да се налива с вино, с което да задуши страховете си, както правеше обикновено, докато изпадне в безпомощно състояние, но владетелят явно бе решил, че случаят си заслужава да остане трезвен.
Облечен в тъмна туника, преметнал през раменете си тънко пурпурно наметало, с блестяща корона на главата си, Михаил ги прие в тропната зала.
Императорът стоеше с изправен гръб на високия, облицован с кожа, злато и скъпоценни камъни трон, хванал за ръка седящата до него на широка табуретка с извити подлакетници Евдокия, новата му съпруга. На стената зад гърба му бе окачен огромен копринен гоблен, на който, разперил крилата си на фона на кърваво червените нишки, се извисяваше гербът на империята – двуглав орел, стиснал в краката си регалиите на властта, с корона над него.
Лицата и на Михаил и Евдокия бяха бледи, по страните им лъщяха капки пот, но докато очите на императрицата излъчваха страх и паника, съпругът ѝ изглеждаше целеустремен и решителен.