Около стената, наредени гъсто един до друг, с тежки алебарди, заменили копията, и с лорики, стигащи до колената, стояха войниците на двореца. Подиумът, на който се издигаше тронът бе заобиколен от втори ред телохранители високи варяги с мрачни лица, сплъстени жълти коси, железни шлемове и топори.
Зад тях, облечени с брони и с мечове на кръста, стояха протостраторът Роман и колесничарят Филон, готови да помогнат на господаря си в трудния момент. Фотий също бе тук в компанията на монсеньор Рици, чийто нос беше побелял от притеснение.
Прозорците бяха отворени в опит да уловят вечерния бриз, прозрачни завеси помръдваха като привидения между рамките, от които като обесени висяха торбички с ароматни билки. Въпреки това в залата миришеше на пот, страх и желязо.
Като видя Василий, Михаил скочи на крака, но след това погледът му падна върху окованите Варда, Петрон и Коридон. По лицето на императора се плъзна сянка, той звучно преглътна, седна обратно на трона си и започна да върти един от пръстените на ръката си. Всички, дори стражите покрай стената и варягите, застинаха в очакване. Над залата се простря тежко, душно мълчание, нарушавано само от бръмченето на цикадите и далечния прибой на морето.
– Чаках те, Василий! Каза накрая императорът и вдигна взор към новодошлите. Гласът му се понесе в притихналата зала, обиколи ъглите и се скри между камъните. – Чаках те повече от всеки друг, братко мой, но сега, когато те виждам, очите ми се страхуват, а душата ми се изпълва с безпокойство. Виждам, че си довел вуйчовците ми и магистър Коридон. Но защо са оковани? Защо не се движат като свободни хора. Каквито са? Какво се е случило, Василий?
Бившият борец коленичи пред владетеля, сведе глава и заговори, без да вдига поглед.
– Довел съм тези, които са отговорни за това, което става в града ти, господарю мой. Довел съм тези, който са отговорни за слуховете, лъжепророчествата и предсказанията. Довел съм тези – гласът на Василий набираше сила и започваше да бумти като надигаща се буря, – които крадат реликви, убиват близките ти и бунтуват народа ти срещу теб!
– Нима това е вярно, вуйчо? – императорът се изправи и протегна двете си ръце напред, сякаш иска да прегърне Варда. – Нима, това е вярно?
– Разбира се, че не е! – отсече кесарят. По челото му бяха полепнали влакна и прах от мръсния чувал, който бяха нахлузили на главата му, но той продължаваше да се държи достойно и на положение. – Не Василий, а аз съм този, който ще обвинява. Той нахлу със сила в двореца ми, изби стражите и слугите ми по най-варварски начин, а нас, твоите роднини, окова като престъпници! Но той не е сам! Съвсем не! – Варда потърси с поглед писаря. – Помага му един българин! Един ужасен чужденец, който е враг на държавата ни и му е поставил клопка, в която Василий по най-глупав начин е попаднал. Българин, господарю! Варварин! Един от тези, които убиха Никифор във Върбишкия проход и си направиха чаша от черепа му, за да може владетелят им да пие от нея! Той е този, който държа отговорен за това, което се случва. И искам той и този твой безумен началник на конюшните, който е повярвал на думите му, да бъдат наказани възможно най-строго!
– Така ли е, Василий? – в гласа на Михаил прозвучаха стоманени нотки. – Станал ли си предател? Какво ще кажеш в свое оправдание. Ами ти, Коридон?
Вместо отговор исполинът се засмя.
– Не разбирам защо съм тук – студено отговори магистърът. – Аз съм ви верен, ваше величество, и вие най-добре знаете това. Не съм участвал в заговори, не плета интриги, войските ми са на ваше разположение по улиците на града. Не мога да си обясня защо ме обвинява Василий. Освен, както каза кесарят, да е попаднал в подмолната клопка на този българин.
– Лъжи! Лъжи, лъжи, лъжи! – Василий направи крачка напред и изгледа Михаил в очите. – Не бях ли аз онзи, господарю, който единствен ви защити на арената по време на земетресението? Не бях ли аз онзи, който винаги ви е пазил с цената на собствения си живот? Но стига с това! – бившият борец махна с ръка. – Не е важно какво съм правил, нито какво ще направя. Знаете, че ви служа вярно и винаги ще ви служа. Да, истина е, че днес при мен дойде този българин, прочут в страната си с това, че е надарен от Бога да разрешава различни загадки и мистерии, и ми каза до какъв извод е стигнал. Аз го бях помолил да разследва убийствата на най-близките до ваше величество – като чу това, Михаил ахна, прикри устата си с ръка и седна на трона си. – Но го направих с едничката цел – да ви защитя и разкрия предателите. Нямах доверие на никого другиго. А и той така или иначе се беше заел да разбере причината за смъртта на кавхана им. Но изводите и заключенията, до които той стигна, са много по-страшни и от най-страшните ми опасения. Много по-черни и от най-черните ми страхове. Той разкри заговор, зловещ и мръсен, сред най-близките ви. Сред собствените ви роднини, които искат да ви вият как се валяте в калта, докато те тържествуват! За щастие планът им не успя. Вие сте спасен, господарю, и можете да благодарите на небето, че ни изпрати този човек, който да спаси трона ви, нас и империята!