Всичко беше свършило.
Той беше победил. Беше си свършил работата. Беше довел нещата до края, искан от Борис.
Дукум беше отмъстен, договорът щеше да бъде сключен, Ирина да получи свободата си.
Оставаше му само да стои и да чака наградата си. Награда, която щеше да коства живота на двама мъже и прогонването на още един. Но това беше работата му, нали? Да търси в мрака, да се взира в сенките на злото и да измъква тези, които се спотайваха там.
Отхвърлил бремето на съмнението и страха, Михаил беше във вихъра си. Императорът изпразваше бокал след бокал, смееше се и пляскаше с ръце, извика танцьори и акробати да развличат него и гостите му. Слуги с парцали бързо изчистиха кръвта на Варда.
Залата се изпълни с глъчка и смях, варягите бяха отпратени, част от войниците пратени обратно в казармите си. Вместо клетви и обвинения към резбования, позлатен таван се носеха песни и смях, лицата, доскоро сковани от сянката на смъртта, бяха озарени от усмивки и неприкрита радост.
Протостраторът Роман започна да танцува, подрипвайки високо, хванал краищата на робата си с една ръка, докато в другата крепеше ритон, от който се плискаше вино, а останалите му пляскаха в такт с музиката.
Погледът на Михаил падна върху Василий. Императорът надигна чашата си и успя да заглуши шума на останалите.
– Пия за теб, Василий! За теб, който спаси мен, империята и династията ми! Владетелят изпи виното на един дъх. – Никой повече няма да те обижда! Никой няма да те нарича "коняр", защото, ако не беше ти, нямаше да имам конюшня, която да командвам! – Михаил се изкикоти на собствената си шега. – Ти ми помагаш да нося бремето на властта, ти ми помагаш да крепя на плещите си отговорностите на владетеля! И затова ще станеш владетел заедно с мен! – Михаил се изправи сред внезапно настаналата тишина. – Обявявам те за съимператор на Византия! Ще управляваме заедно! Заедно ще се борим със заговорите, заедно ще побеждаваме арабите! А теб – този път погледът на владетеля спря върху Климент. – Теб, българино, обявявам за византийски патриций и логотет! Дарявам ти земя до Солун и награда от петдесет златни таланта – императорът седна отново на трона си. Подробностите и документите ще оформим утре! Както и договора, за който толкова много настояваш!
В тронната зала се възцари пълна тишина. Останалите гледаха учудено ту Михаил, ту Василий, някой изръкопляска, но никой друг не го последва.
– Не говорите сериозно, господарю! – бившият борец се доближи до Михаил и падна на едно коляно пред трона му. – Не искам никакви почести и награди! Правя всичко, защото съм ви верен и искам да ви служа!
– Не! – извика императорът и отново скочи на крака. – Ти заслужи наградата си! Ще стане това, което казах! Недей да мислиш, че това е пиянско бълнуване, за което утре няма да си спомням нищо. И за да видиш, че намерението ми е твърдо, ще го направим веднага! – Михаил се обърна и хвана стоящия наблизо Фотий за туниката. – Отиди в църквата "Света София". Нека камбаните бият, а гражданите се съберат на площада! Ще бъдат доволни да знаят, че Бог отново е разпрострял благата си десница над нашия град. И ще искат да видят новия си император! Искам след по-малко от час да си готов за Богопомазване. Бързай, Фотий, бързай – императорът плесна облегалката на трона си. – Тичай по-бързо от конете на арената.
Фотий бързо излезе, Василий също се надигна.
– Господарю... – започна той, но Михаил слезе от подиума, на който стоеше трона му, и прегърна бившия борец през раменете.
– Забранявам да ме наричаш повече така! Аз не съм господар! От днес ние сме братя! Братя! – изфъфли Михаил и част от виното в чашата му се изля на земята. – Ще бъдем като двамата братя Атриди, водачи военни[65].
Не можеш да си представиш какво преживях! Стоях тук, в двореца си, заобиколен от стражите и най-близките си приятели, и бях сигурен, че краят е близо. Въпреки жегата чувствах студения повей от крилата на ангела на смъртта, усещах ледения му дъх. Бях сигурен, че няма да преживея тази нощ, подготвях се за среща със Създателя. Навсякъде около себе си виждах само кръв, предателство и мрак. Чувствах се омотан в черна лепкава паяжина и колкото повече се съпротивлявах, колкото повече исках да се освободя, толкова повече се оплитах. Опитах се да правя нещата както трябва, Василий. Ти поне знаеш, че се опитах. Може и да съм правил грешки, но кой не е правил? Нима съм виновен, че някой краде свещените реликви на града и иска да му навлече Божия гняв? Нима съм виновен, че избиват най-доверените ми приятели? Не дадох ли най-доброто на Варда и Коридон? Не направих ли така, че да имат власт, пари и сила? И как ми се отблагодариха те...? – гласът на императорът изтъня. – И тогава се появи ти! Появи се и разсече паяжината с един замах! Заложи собствения си живот! Знам, не е лесно да се изправиш срещу вуйчото на императора. И никога няма да го забравя! – Михаил се обърна към останалите, косата му се беше сплескала и залепила за челото, по брадичката му се стичаше вино. – Но всичко това вече е зад гърба ни. От утре всичко ще се промени! Започвам нов живот! Повече няма да пия или поне ще го правя с мярка – той погледна с любов полупълната си чаша. – Ще прегледаме регистрите, ще инвентаризираме складовете, ще преброим съкровищата в хазната, ще стегнем войската - императорът размаха юмрук, сякаш се заканваше на невидим противник. Вече нищо няма да бъде оставено на случайността, защото аз и моят съимператор Василий ще сложим ред в империята и ще я поведем към нов златен век. Златният век на Михаил и Василий, на пияницата и коняря, които се превърнаха в най-великите владетели в света! Пия за това! – Михаил вдигна високо чашата си. – Пия за новия ден и за всичко добро, което ни предстои!