Останалите му отговориха в нестроен ред, също вдигайки чашите си, но точно в този момент предводителят на варягите влезе в залата. Очите му гледаха мрачно, в ръката си стискаше кафява конопена торба, чието дъно беше подгизнало от кръв.
– Заповедта ви е изпълнено, ваше величество. Ето главата на предателя! – варягът отвори торбата и на земята се изтърколи отрязаната глава на магистър Коридон.
Климент отвърна очи от грозната гледка, но Михаил се приближи, наведе се, хвана главата за косите и я вдигна пред очите си.
– Е, Коридоне – каза той меко. – Мисля, че най-после уредихме всичките си сметки. Повече няма да страдаш за това, че се разведох с дъщеря ти. Няма да ме мразиш, защото забавих триумфа ти. Опита се да въстанеш срещу поставения ти от Бога господар, да заемеш трона му, а къде си сега? Къде са амбициите ти? Къде е гордостта ти? Къде е смелостта ти и военният ти гений? Няма ги! – императорът се изплю в лицето на врага си, обърна го към смразените патриции и гласът му отекна като в катедрала. – Това очаква всеки, който тръгне срещу мен! Вижте го и запомнете! – след това, сякаш не прави нищо особено, взе от една от масите широк сребърен поднос и постави главата на Коридон върху него. – Все едно сме се върнали векове назад, нали? – Михаил въздъхна театрално, седна на трона си и изпъна крака. – Все едно съм Ирод, на когото са донесли главата на Йоан Кръстител. Но за разлика от Предтечата, никой няма да запомни този предател Коридон! Къде е моята Соломе? – императорът плесна с ръце. – Хайде, Евдокия, потанцувай ни! Зарадвай мен и гостите ни за неочакваното ни избавление. А след като свършиш с танца, всички заедно ще отидем в "Света София". Имаме още работа за вършене!
Камбаните на патриаршеският храм биеха чисто и ясно под обсипаното със звезди нощно небе.
Отвръщаха им тези на "Свети Апостоли", "Света Богородица Фароска" и всички останали църкви в града.
Над Константинопол се носеше гръмовен празничен звън, носеше се песнопение, улиците бяха осветени от факли, фенери и свещи. Пред черквите се извършваше водосвет, четеше се възхвала на Господа за чудното избавление на императора, богомолци, граждани и войници се стичаха от всички краища, за да чуят какво ще каже Михаил и как ще обяви края на страданията им. Над тълпата се носеха слухове и мълви, някои казваха, че императорът е бил убит, други – че само е бил нападнат, но се е спасил в пратен му от Бога облак, който го скрил от убийците, трети изразяваха на глас съмненията си, че нещо се е променило, твърдейки, че Михаил само ще им замаже очите и ще продължи да го кара по старо му. Някои говореха, че началникът на имперските конюшни Василий се е опитал да свали императора, други – точно напротив, твърдяха, че е спасил Михаил в последната минута от страшен заговор, в който били замесени най-близките му, арабите, египетските халифи и дори испанските маври.
Барикадите бяха разтурени, войниците на Коридон несигурно обикаляха около стените на града, но накрая и те не издържаха на изкушението и се вляха в многохилядната тълпа, понесла се към "Света София".
Духът беше приповдигнат, чувстваше се някакво възвисяване, някакво опиянение, все едно над града е бил хвърлен зловещ, черен воал, който сега беше разсечен и унищожен, отлетял от оловните покриви на дворците и черквите, за да се покажат отново звездите на ясното небе, а чистият въздух да изпълни гърдите и сърцата на всички.
Пред главния вход на "Света София" бе издигнат набързо скован подиум, украсен с пурпур и злато, които проблясваха на виещите се пламъци на факлите и фенерите като обещание за нещо по-добро, което щеше да успокои гражданите на Константинопол, да ги направи по-богати и мили Богу.