На подиума имаше поставена маса, а зад нея – два трона, но не с различна големина, както обикновено за императора и съпругата му, а еднакви, високи резбовани столове с широки подлакътници, облицовани с кадифе, и масивни облегалки, над които се издигаше двуглавият орел с короната.
Пред масата, в бляскаво бойно снаряжение, подпрени на оголените си мечове, бяха наредени стражите от двореца. Зад тях стояха варягите, плътно заобиколили дървения подиум. Оградата на черквата беше украсени с цветя, факлите – поръсени със смирна и тамян, чиято миризма се носеше из въздуха.
Блъсканицата беше невероятна.
Тези, които бяха успели да се промушат през портите, пречеха на останалите, които напираха да влязат, за да видят с очите си императора. По околните дървета, като тъмни плодове се бяха накичили хора, клоните се огъваха под тежестта им. Вечерната стража се опитваше да въдвори някакъв ред, но усилията ѝ оставаха напразни. Свещеници, облечени в тържествени дрехи, обикаляха платформата, размахваха кадилници и припяваха благодарствени песни. Пригласяше им хор от послушници, чийто ясен детски глас се издигаше чист и кристален към небето.
Най-накрая, съпроводен от тръбен зов, Михаил се зададе откъм църквата. Появата му беше съпроводена от силни викове, някои се радваха, че е жив, други го проклинаха заради бедите, които беше навлякъл на града. Без да обръща внимание на крясъците, императорът вървеше, заобиколен от най-близките си приятели. Зад него беше Василий, пред тях крачеше Фотий с блестяща златна корона на главата. Няколко офицери, облечени в лъскави гравирани брони, носеха покрити сребърни подноси.
Михаил се качи бавно на дървения подиум, изчака, докато свитата му се нареди около него, подносите бяха поставени на масата пред тях. Императорът вдигна ръка и тълпата притихна.
– Внимавайте как слушате! Провикна се Михаил, цитирайки Евагелието от свети Лука. – Нима не е казано в Еклисиаста:
Има време за всяко нещо,
И срок за всяка работа под небето:
Време за раждане и време за умиране;
Време за убиване и време за изцеляване;
Време за събаряне и време за градеж;
Време за жалеене и време за ликуване;
Време за обичане и време за мразене;
Време за война и време за мир!
Внимавайте как слушате! – гласът на императора отекна над смълчания площад. – Защото сега ще ви разкрия какво време е настанало днес, как то бе предизвикано и кой се опита да въстане срещу него. – Михаил замълча за миг. – Сигурно сте чули, сигурно сте разбрали, че нашият град стана арена на престъпления. Някои от най-влиятелните хора, някои от тези, на които се опирах в трудни моменти, бяха убити, в сърцата им бяха забити ножове, а вратовете им прекършени. И това не беше най-лошото! Някой се осмели да се възправи срещу Бога, да въстане срещу Иисуса и да краде от даровете му, някои от чудесата му, които са ни дадени, за да ни пазят – императорът замълча, а над тълпата се понесе ропот. – Може би сте чули, че свещената сфера на Бизант, която защитаваше града ни от огън и гръм, парчетата от хляба, с който Христос нахрани гладните, които ни пазеха от вода, и кърпата с лика Му, която ни предпазваше от убийства и смърт, са изчезнали. Може би сте се питали дали това е вярно? Може би сте се питали дали има някой, достатъчно безбожник, за да ни причини това? Може би още се питате дали е така...?
Тълпата зашумя и се заблъска, чуха се викове и хули. Без да обръща внимание, Михаил продължи:
– Това, братя и сестри мои, е истина! Светата Божия истина и аз съм тук тази вечер пред вас, за да ви я кажа!
Климент имаше чувството, че ревът, който последва, викането, тропането и блъскането ще съборят не само трибуната на императора, но и стените на патриаршеската църква. Получило потвърждение на най-големите си страхове, множеството искаше да излее страха си под формата на гняв, да намери виновен, който да принесе в жертва, на отвърналия лицето си от града Бог.
Войниците затропаха с мечовете по железните си щитове, варягите зад тях се напрегнаха, събралите се около Михаил се оглеждаха нервно, Фотий вдигна ръце в опит да успокои тълпата.
Само императорът, застанал в центъра на платформата, като капитан на кораб в разбунтуваното море, се усмихваше, без да обръща внимание на надигащите се все по-големи и големи вълни, които заплашваха всеки момент да наводнят палубата и да го отнесат.