Щом се прибраха в къщата си на форума на Бика, Невестулката и Корсис наченаха делвичка с вино, вдигайки наздравици за успеха на господаря си. На масата уютно припукваха три дебели лоени свещи, помощниците на писаря нарязаха в плъстена чиния сирене и сушено месо, с което да замезват. Невестулката пресмяташе с колко ще забогатеят, като златото, което щяха да получат, се увеличаваше в всяка обърната чаша в повече.
Двамата вдигаха шумни наздравици в чест на Климент, който не се присъедини към пиршеството им, а седна мрачно на стола на вратата, потънал в мислите си. Зад него се носеха звуците на празнуващия град, който се опиваше от радост, че императорът е спасен, а свещените реликви са намерени.
– Няма ли да пийнеш с нас, господарю? – Корсис стана и предложи изрисувана глинена чаша на писаря. – Мисията ни най-после завърши! И то само как! Най-после ще се приберем вкъщи! Да ти налея ли вино?
Климент отмести подадената му чаша, затвори вратата и тихо каза:
– Няма да празнуваме! Предстои ни работа и то не лека. Въоръжете се с всичко, което имате под ръка. Сложете си наметала, за да не се виждат оръжията ви. Вземете и малките арбалети. И побързайте!
– Какво е станало? – Невестулката се изправи и тръсна глава. – Нали всичко приключи? Заговорът е разкрит, реликвите са намерени, убийците са наказани. Михаил и Василий ще изпълнят всяко ваше желание. Ще подпишете договора, ще вземете Ирина. За какво е всичко това?
– Сбърках! – мрачно отговори Климент и свали от куката на стената бойния си колан. – И сега ще трябва да опитам да поправя грешката си. Стига да не е късно за това. Може да не идвате с мен. Ще е много рисковано и не мога да ви обещая, че всички ще се върнем невредими.
Двамата му помощници се спогледаха изненадано. Какви ги говореше господарят им? Вместо да празнува, той се бе отдал на черни мисли. И защо сега, когато всичко изглеждаше наред, а те бяха постигнали най-големия си успех, ги плашеше?
– Разбира се, че ще дойдем! – Корсис остави чашата, а лицето му стана сериозно. – Винаги можете да разчитате на нас!
Невестулката отвори уста да каже нещо, но само повдигна рамена и кимна в знак на съгласие.
– Тогава побързайте! Нямаме време!
След няколко минути, загърнати във военните си плащове, прикрили оръжията им, тримата бързо крачеха по улиците, без да обръщат внимание на пияните. Стараейки се избягват срещите с патрулите, те се отправиха към големия дворец, където трябваше да празнува императорът.
По нищо не личеше, че е нощ. Улиците бяха ярко осветени от факли и фенери, навсякъде беше пълно с хора, които пееха танцуваха и се смееха. Повечето магазини бяха отворени, площадите бяха пълни със сергии.
Пред портите на двореца патрулираха войници с ризници от плочки, кръглите им щитове бяха подпрени на стената. Висок, късо подстриган офицер внимателно прегледа писмото на императора, след което разпозна Климент, стисна ръката му и отговори на въпросите му с желание.
- За последно видях Василий около конюшните. Още не може да забрави старите си навици – по лицето на военния се плъзна крива усмивка. – Дори сега, когато стана император. Беше добър войник и добър боец. Всички вярваме, че ще бъде и добър владетел.
- Ами Михаил? – попита Климент и усети как гласът му изтънява. – Той къде е?
– Къде да е? – широко разпери ръце офицерът. – В тройната зала. Празнува спасението си. С него са и приятелите му. Поне тези от тях, които останаха живи – жлъчно добави той и махна с ръка на Климент и помощниците му да влизат.
– Това не бяха ли хората на Коридон? Защо само те охраняват двореца? Къде са другите? – задъхано попита Корсис, докато се опитваше да настигне господаря си.
Климент не отговори, а само вдигна пръст към устните си и се насочи към ниските постройки в дъното на двора, където бяха конюшните. Още от тук се виждаше, че един от прозорците свети.
Не срещнаха никого. Дворът беше пуст и смълчан, дори шумовете на празнуващия град идваха някак отдалеч. Нямаше стражи, нямаше войници, дори кучетата, които обикновено пускаха нощем, бяха изчезнали.
Тримата се промъкнаха до светещата конюшня и притаиха дъх. Климент се надигна на пръсти и погледна пред прозорчето.
В центъра на малката стая, окичена с ремъци, поводи, седла и подкови, на нисък дървен стол, до малка маса, на която гореше една-единствена свещ, седеше Василий. Новият император изглеждаше вглъбен в действията си – с малък брус точеше двуострия си меч, същия, с когото по-рано бе пробол Варда.
Климент направи знак на помощниците си да останат на място и да пазят тишина, огледа за последен път смълчания двор, изправи рамена и решително влезе в конюшнята.