Климент кимна в знак на съгласие.
Василий бе успял да заблуди всички. Ако трябваше да бъде честен, не знаеше какво го ядосва толкова. Дали това, че Борис бе скрил от него истината, или че се бе оставил Василий да го оплете в мрежите си. Той харесваше едрия византиец, мечешките му нрави и енергията му. Искаше да бъдат приятели, а се беше оказало, че Василий дружи с него само заради собствените си планове. Чувстваше се предаден. И от господаря си, и от този, когото мислеше, че му е приятел.
Всъщност това вече нямаше значение. Не можеше да върне времето назад. Не можеше да разбере гледната точка на Борис и Василий, които бяха готови да жертват човешки животи, за да постигнат това, което искат, дори и ако то беше добруването на държавите им. Правилни или не, възгледите му коренно се различаваха от тези на княза и на хора като Василий и Еспор. Което означаваше само едно – време беше да се оттегли.
– Радвам се, че всичко все пак завърши благополучно, господарю – каза накрая писарят. – Но то ме накара да погледна на това, което върша, по нов начин. Вече не знам къде свършва доброто и къде започва злото. Не знам дали това, което аз мисля за добро, за друг не е зло. Не знам дали това, което правя, е правилно.
– Кой може да знае това? – попита го Борис. – Може би само боговете.
- Уморен съм – продължи писарят. – И не искам повече да бъда използван. Да върша неща, които не мога да преценя дали са добри или лоши. Искам да си почина. Да потърся отново душата си, която се загуби по пътя в разкриването на тези кървави убийства. Да намеря очите и ушите си, главата, краката и ръцете си, за да мога спокойно да гледам небето, слънцето, звездите, да слушам вятъра и да крача по земята със спокойно сърце. И най-важното – искам да се оженя! И да съм спокоен, че някоя нощ жена ми няма да остане вдовица, а децата ми – сираци, защото съм се оказал по-бавен или глупав от този, когото преследвам. Искам да живея в имението си до Филипополис, да отглеждам зърно и животни, а единствената кръв, която виждам, да е, когато коля някое от тях.
– Тръгваш ли си? Ще ме оставиш? – очите на княза бяха тъмни като нощни езера.
– Да! – твърдо отговори писарят.
– Но ти си княжески бурев, писар на Борис, член на Великия съвет! – Еспор гледаше Климент, без да разбира за какво говори. – Нима ще се откажеш от всички почести и власт, за да можеш спокойно да гледаш пшеница и ръж? Когато можеш да участваш в истинската власт. И тук, и в Константинопол... Ти чуваш ли се какво говориш, Клименте!?
Писарят вдигна рамена.
– Не очаквам да ме разбереш, Еспор, но решението ми е окончателно. Надявам се, че няма да ме съдите строго, господарю?
Борис въздъхна, стана и отново сложи ръка върху рамото на Климент, а след това го прегърна.
– Страхувах се, че ще стане така – каза владетелят. – Загубих Дукум, сега губя и теб. Сърцето ми кърви. Но трябва да ме разбереш и да ми простиш. Освен за приятелите си, трябва да мисля и за всички останали българи... Не може ли да размислиш?
– Няма какво да бъде прощавано – отговори Климент, чиито очи също се навлажниха. – Разделяме се като приятели, но няма над какво да мисля. Решил съм окончателно!
Борис кимна, прегърна отново Климент и каза:
– Щом искаш да се оттеглиш – направи го, няма да те спирам. Но бъди сигурен, че вратите на този дворец винаги ще бъдат отворени за теб!
– Благодаря, господарю! – писарят коленичи и целуна ръката на владетеля. – Винаги сте били толкова добър с мен.
След което стана, поклони се сдържано и с твърда крачка напусна залата. Излезе от двореца, загърна се по-плътно в наметката си и погледна небосвода. Ширналото се пред него небе, пълно със звезди и възможности, с мечти и желания, които може би щяха да се сбъднат. Небе, под което на по-малко от ден езда го чакаше Ирина, чакаше го имението им, чакаше го новият му живот.
Щастлива усмивка озари лицето на писаря и той неусетно ускори крачка, нямащ търпение да стигне до бъдещето си.
Зад дебелата врата Еспор учудено гледаше княза.
– И го оставихте просто така да си тръгне? – не можеше да повярва той.
– Беше необходимо – тихо му отговори Борис. – Но съм сигурен, че той ще се върне!
Бележка на автора
Историята, разказана в този роман, почива на действителни събития и факти. Василий наистина е бил пленник в България, като при завръщането си във Византия поради огромната си сила се прославя като борец. Забелязан е на арената от Михаил, който го издига. Двамата се сближават много и Михаил го прави първо началник на имперските конюшни, а след това и свой съимператор. Василий убива Варда по време на поход в остров Крит след взаимно отправени обвинения в предателство. Около година по-късно, през нощта на 23 срещу 24 септември 856 г., убива и Михаил и се провъзгласява за единствен император.