– Да, искам да го заместиш! Ти си боил, участник във Великия съвет, мой храненик и съдия. Освен това си един от малкото хора, на които вярвам безрезервно. Ти си моят сокол, който лети на високо, вижда враговете ми от далеч и се спуска, за да ги разкъса с ноктите си и да ме защити – Борис се усмихна подкупващо. – Но има и още. Има и нещо друго, което е дори по-важно от това, кой ще седне в трона на Михаил.
Климент и Корсис се погледнаха учудено. Еспор само се усмихна и надигна чашата си
– Искам своя църква! – високо заяви Борис и гласът му отекна между каменните стени. – Искам църква, която да е самостоятелна, да има свой митрополит и да не зависи нито от Рим, нито от Константинопол!
– Това е невъзможно! – Климент се вторачи слисано във владетеля.
– Възможно е и още как! – не се предаваше князът. – И съм сигурен, че може да стане. Ти знаеш, че писах на папа Николай с някой въпроси относно новата вяра. Истината е, че го направих, за да установя доколко светият отец е готов да ни даде собствен архиепископ. Мисля, че това можеше да се договоря с него, но за жалост папата се разболя и преговорите вървят трудно. Но в Константинопол са уплашени. О, как само са уплашени – Борис плесна доволно с ръце. – Представи си само – папски хора в задния двор на империята! Кошмар, който кара Михаил да се поти, когато не е пиян. Може пък и затова да се е пропил, знам ли весело намигна князът. – В Константинопол не са далеч от идеята да се съгласят да сме отделна църква под техен надзор. Нещо, което няма да ни пречи по никакъв начин. Но твоя "приятел", патриарх Фотий, е категорично против – Борис гневно тропна с крак. – Опитах какво ли не – почести, пари, убеждение, но не! Фотий не иска и дума да се чува за това. Но във Византия, за разлика от Рим, императорът е този, който назначава главата на църквата. Което значи...
– Което значи – продължи мисълта на владетеля Климент, – че ако на трона на Михаил седне друг, приятелски настроен към нас човек, той ще смени Фотий с някой по-отстъпчив.
– Именно! – съгласи се мрачно Борис. – И тогава жертвите, които бях принуден да направя, гоненията, убийствата, кървавата смърт, покръстването, само тогава, когато църквата ни е самостоятелна, всичко това ще има смисъл! – владетелят замълча, вторачен в събеседниците си. – Разбираш ли сега колко важна е мисията в Константинопол?!
Климент кимна.
– Не ми се иска да се замесвам с Фотий – призна той. – Още повече да се опитвам да го свалям от патриаршеския престол. Последната среща с хората му едва не ми коства живота.
– Ще ти се наложи, ще ти се наложи – гласът на княза не търпеше възражение. – Но освен с патриарха, ще трябва да се съобразяваш и с още един духовник. Монсеньор Анджело Рици, апостолически нунций[29] на негово светейшество папата. Пратен е, за да се опита да заглади нещата между Константинопол и Рим. Както знаеш, и папата, и патриархът се анатемосаха няколко пъти един друг. Между двете църкви отношенията са меко казано лоши – владетелят се засмя. – Макар да не харесва Фотий, ще трябва да внимаваш с италианеца. Чувал съм, че е хитър, умен и безжалостен. Но това далеч не е всичко – продължи Борис и зашепна, все едно се кани да сподели най-страшна тайна. – Столицата на Византия се е превърнала в арена на мрачни, зловещи убийства! През последните две седмици са били убити вестарият Евматий и логотетът Мануил. И двамата са много близки до императора. Той често се събира с най-добрите си приятели, за да пие и да се забавлява. Наричат се "стълбовете на империята", защото според него на тях се крепи държавата. Допуска ги в покоите си, отрупва ги с почести и богатства. Което не се харесва на останалите, но той хич и не се интересува.
– Нима някой ги мрази и им завижда толкова, че да ги убие? Как е станало?
– Евматий е бил намушкан с нож, вратът на логотета е бил строшен! – намеси се в разговора Еспор, колкото да отбележи, че е наясно за какво става дума.