След миг двамата се озоваха на малък площад. Захабената риза и кърпения елек на едноокия се мярнаха сред тълпата, след което той побягна в една от страничните улички. Писарят се втурна след него, но когато стигна до пресечката, от просяка нямаше и следа.
Климент изруга, прибра меча си в ножницата и тръгна на обратно. Не му се тичаше безцелно из Константинопол. Рискуваше да попадне на засада, или да се загуби. По-добре беше да се върне при Панарет и останалите от отряда.
Докато вървеше към "Свети Апостоли", умът му трескаво работеше. Случайност ли бе станалото пред черквата? Дали просяците бяха нападнали, за да ги окрадат, или зад всичко се криеше нещо друго? Трябваше да намери едноокия и да го разпита. Но как щеше да го открие в това гъмжило?
– Добро посрещане, няма що! – сопна се писарят на византийския спартарий, след като се върна при конете. – Поне можехте да ми помогнете в гонитбата – Климент ядно изтупа дрехите си от прахта и се огледа. На земята в локва кръв лежаха трима от нападателите, а част от останалите се беше свряла в един ъгъл пред двора на "Свети Апостоли", заобиколена от български и гръцки войници. – Виждам, че поне сте проявили достатъчно здрав разум да задържите останалите – той изгледа на криво Панарет, чиято надменна усмивка се бе изпарила. – Чудя се какво ли щеше да каже императорът, ако бяха убили пратениците на духовния му син в центъра на преславния му град?!
– Моля да ме извините, господарю! – сведе глава византиецът. – Мислех, че зад стените сме в безопасност.
Писарят махна ядно с ръка и се запъти към заловените просяци. Те се бяха свили до каменната ограда на църквата, сгушени един в друг, криейки лицата си. Паничките им за подаяния лежаха преобърнати на земята, дребни монети се търкаляха по камъните, а няколко дрипави момчета бързо ги събираха.
– Какво сме направили, господарю? – с плачлив глас попита един от просяците – слаб мъж с разкъсана наметка, през дупките на която се виждаха струпеите по тялото му. – Пуснете ни, не сме виновни за нищо!
– Не сте виновни ли? – Панарет стовари меча с ножницата си върху лицето на молителя. Просякът изпищя и се свлече на земята, придържайки с ръка разбитите си нос и уста, от които шурна кръв. – Нищо не сте направили, така ли? – извика отново спартария и вдигна меча си срещу останалите бедняци, които се свиха още повече. – Значи нападението над чужди пратеници в Константинопол е нищо? Опитахте се да убиете пратеника на Борис, малоумници! Знаете ли какво щеше да направи с мен императорът! – Панарет започна да рита задържаните. – Щеше да ме разчекне! Да ми отреже в главата! Да ме изкорми! ... Заради дрипльовци като вас!
– Чакай, чакай малко – писарят хвана за ръкава развилнения се грък. – Нека аз поговоря с тях.
- Прави каквото искаш! - дишайки тежко, Панарет плю на земята и приседна на пейката пред църквата, за да се успокои.
– Но го прави по-бързо! След това ще закарам тези мърши в подземията на замъка и там ще се разправя с тях както аз си знам! Донеси ми вино! – извика той на един от войниците си, който побягна към най-близката странноприемница.
Клатейки глава, Климент се върна при просяците.
– Как се казваш? – той подаде ръка на падналия просяк и му помогна да се изправи.
– Нестор – отвърна мъжът и изтупа дрехите си от прахта.
– Е, Несторе[33], не постъпи много мъдро, нали? Защо ме нападнахте? Случайно ли беше това, или имахте предварителен план? – попита писарят, но вместо отговор получи само сумтене, а дрипльовците се отдръпнаха още по-назад към стената.
– Помогнете ми и аз също ще ви помогна. Нима искате той да се върне и да ви вкара в затвора? Повечето от вас едва ли ще излязат живи от там – Климент посочи разлютения спартарий, който жадно пиеше от поднесеното му вино. – Защо ме нападнахте? Къде е едноокият?
– Как ще ни помогнете? – Нестор размаза кръвта по мръсното си лице. – Нали го чухме, каза че ще се разправи с нас както той си знае.
– Ще ви пусна! – обеща писарят – Ще ви пусна веднага щом получа отговор на въпросите си. После аз ще се разправям с него.
Нестор се огледа нерешително, кимна сякаш на себе си, след което се наклони към Климент и бързо зашепна:
– Едноокият е просяк като нас. Обикаля и събира милостиня. Забърква се в какво ли не. И ние не сме стока, но той е съвсем развален. Истински разбойник! Не се и замисля да обере нечия къща, да причака закъснели минувачи и ако трябва да пререже гърлото на някой. Случва се да изчезва за дълго време и след това се връща с много пари и пие със седмици. Вчера дойде и предложи по златен солид на всеки, който му помогне. Каза, че скоро от тук ще минат много богати чужденци. Ако ги изплашим хубаво, можело да изтърват нещо ценно.