Невестулката се приближи до мъжа и се надвеси над него, продължавайки с едно око да следи бързо отдалечаващата се сянка на Фидипид и спътника му.
– Лошо ли ти е? – попита той, като разтърси непознатия за рамото.
Мъжът се преобърна, главата му се люшна напред, разкривайки дълбока, грозна рана отпред на гърдите. Изцъкленият поглед на Нестор срещна този на Невестулката. Помощникът на писаря отскочи, викът заседна на гърлото му, кожата на врата му настръхна. Нямаше никакво съмнение – Фидипид беше убил другаря си.
– Хей, ти, там! Не мърдай! – двама войници с копия и факли в ръце се появиха в единия край на улицата.
Все още потресен от находката си, Невестулката скочи на крака и побягна. Само това оставаше – да го заловят над окървавен труп!
Припомняйки си годините, когато бе от другата страна на закона, той ловко се покачи на близката ограда и скочи в тъмнината. Без да се оглежда и обръща внимание на виковете зад гърба си, Невестулката започна да се прехвърля от двор в двор, опитвайки се да се отдалечи максимално от преследвачите си. Някъде започна да лае куче, друго му отговори, капаците на няколко прозореца се отвориха, чуха се сърдити гласове и ругатни.
"Колко бързо се променя животът – философстваше наум Невестулката, докато се носеше напред в тъмнината. – Съвсем до скоро бях помощникът на българския пратеник в Константинопол, само преди минута бях преследвачът, тръгнал по следите на нападател и убиец, а сега трябва да бягам, за да спася кожата си."
Скоро виковете на войниците останаха далеч назад. Невестулката се прехвърли обратно на улицата, изтупа панталоните си и се облегна на каменната стена да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше силно, гърдите му се надигаха учестено. Отдавна не му се бе налагало да бяга така.
След като си почина, помощникът на писаря се огледа. Намираше се пред висока каменна стена с бойници и кули, между които проблясваха огньове. От Фидипид нямаше и следа.
Преследването се оказа безсмислено, и което бе по-лошо – не знаеше как да намери господаря си в непознатия град. Може би ако се върнеше пред "Свети Апостоли" писарят щеше да се сети да го потърси там.
Невестулката изруга глупостта си да не се уговорят предварително с Климент къде да се срещнат, съблече наметката си, оставайки само по риза и кожен елек и върза косата си на опашка. Дори и да го срещнеха, войниците едва ли щяха да го разпознаят.
"Що за човек трябва да си, за да заколиш най-хладнокръвно приятеля си, с който само допреди няколко минути си ял и пил" – мислеше си за едноокия Невестулката, когато неочаквано видя просяка.
Озъртайки се, Фидипид чукаше с патерицата си на малка врата в стената на крепостта. Миг по-късно тя се отвори и едноокият се шмугна през нея. Невестулката се хвърли да го догони, но когато стигна до вратата, тя вече беше заключена. Помощникът на писаря се повъртя около стената, търсейки друг начин да влезе, но не намери нищо. Беше намерил нападателя на господаря си само за да го изгуби отново.
Скоро крепостта изведе бившия крадец до висока врата с голям златен двуглав орел с корона – герба на Византия. Явно бе попаднал пред някои от дворците на Михаил. На малкия площад до задната страна на Хиподрума се навъртаха няколко дрипави просяка, които със скръбен глас молеха милостиня, но никой от тях не се стори познат на Невестулката.
Докато се чудеше какво да прави, от вътрешността на крепостта се разнесоха викове и команди, чу се скърцане на резета и широките крила на портата бавно се отвориха, разполовявайки орела на две. Просяците се хвърлиха напред, надявайки се получат някоя монета и заинтригуван, Невестулката ги последва. Все пак не се случваше всеки ден да види двора на византийския император.
В осветения от факли двор бързо се движеха войници, един офицер в средата даваше команди, докато двама души бавно слизаха по стъпалата на двореца. Невестулката присви очи, за да вижда по-добре групата и радостно извика. Най-отпред, с кисела физиономия на лицето, която се опитваше да прикрие зад фалшива усмивка, вървеше писарят.
– Господарю! Господарю! – започна да маха с ръка бившият джебчия и се втурна към Климент, който вече излизаше от императорския двор.
Изненадан, писарят спря.
– Какво правиш тук, Невестулке? Намери ли едноокия?
– Намерих го и след това го изгубих. Влезе в двореца, от който излизате!
– Недей да ми говориш с гатанки! – заяде помощника си Климент. – Нима този, който се опита да ме убие, има покровители сред хората на Михаил?
– Не знам, господарю! – почеса се по главата Невестулката. – Странни неща стават в този град. Не знам дали едноокият е приятел с императора, но знам, че преди да влезе в двореца, преряза гърлото на приятеля си Нестор. Онзи, на когото Панарет разби носа.