Скоро стигнаха до Платея. Крилата на портата бяха плътно затворени, но през страничните портици, непрекъснато минаваха хора. Войници с факли проверяваха влизащите, претърсвайки тях и товарите им.
Намериха Стилихон в една от кулите на крепостта. Спартарият седеше пред отрупана със свитъци маса, други бяха подредени на лавици по стената. Две дебели лоени свещи осветяваха помещението, през отворения прозорец влизаше шумотевицата на пристанището. Тук-там мазилката на стената се бе изронила, оставяйки тъмни петна, част от помещението бе заградено с провиснала зелена завеса, закачена за ръждясали халки, зад която се виждаше краят на легло. Ако не бяха ризницата, поставеният встрани шлем и широкият къс меч на бедрото, военният спокойно можеше да мине за писар.
– Какво искате? – попита Стилихон, без да вдига поглед от пергамента и махна с ръка, така както се гони досадна муха. – Махайте се! Зает съм!
– Аз съм Климент, пратеник на българския княз Борис. А това е помощникът ми – представи се писарят.
Спартарият вдигна за момент очи към новодошлите, след което отново го сведе към свитъка, който държеше.
– Съжалявам, но наистина не мога да ви обърна внимание – с по-мек тон каза той. – Затрупан съм с работа.
– Виждам, че е така. Ще отнемем съвсем малко време. Щяхме да дойдем по-рано, но трябваше да се представим на императора. Идваме направо от там.
Схванал намека, Стилихон въздъхна, хвърли пергамента пред себе си и се наведе, облягайки се на масата с двете си ръце. Пламъците на свещите рисуваха криви сенки по ниско подстриганата му глава, придавайки му заплашителен вид.
– Какво искате? – попита отново той и посочи единствения стол срещу себе си.
Климент седна, също постави ръцете си на масата и се взря от близо във византиеца.
– Разследвал сте смъртта на българския кавхан Дукум. Паднал е от коня и си е счупил врата, в една от пресечките зад "Свети Апостоли". Искам да знам какво точно се е случило.
Стилихон примигна няколко пъти, след което щракна с пръсти:
– Ах, да, българинът! – той стана, протегна се и лениво започна да рови свитъците на една от лавиците, мърморейки си под нос. – Това не е... И това също... Това, не... А, ето го!
Гъркът взе един от навитите на руло и пристегнати с връв пергаменти, издуха прахта от него и го разстла на масата, приглаждайки го с ръка.
– Това е рапортът и разследването по случая – Стилихон обърна свитъка така, че да е пред очите на посетителите му. – Виждате ли печата най-отдолу? – гъркът посочи кръгъл червен отпечатък. – Това означава, че случаят е приключен!
– Какво пише? – нетърпеливо понита Невестулката.
Климент се протегна, взе пергамента и го приближи до свещта.
– Внимавай да не се запали! – хвана го за ръката спартарият. – Само пожар ми липсва.
– Пише, че българският пратеник на княз Борис, Дукум - започна да чете писарят, без да обръща внимание на предупреждението, – е бил намерен на една от преките в квартала "Вланга", недалеч от реката, със счупен врат. Конят му е стоял до него. Тялото е било разположено в посока запад – изток, като на изток са сочели краката му.
– Това важно ли е? – попита Корсис, но Климент продължи да чете.
– Двамата войници, охранявали кавхана, потвърждават, че конят му се е подплашил, той не е успял да го овладее, паднал е и си е счупил врата. Запиши това - за ужас на византиеца писарят доближи свитъка още по-близо до свещта. – Имената на двамата войници са Евторипий и Антемий. Братя, които служат в Трети пехотен полк на негово величество императора. Няма да е зле да ги потърсим – Климент изчака Корсис да запише имената, след което продължи. – Регистраторът на смъртни случаи, лекарят Гайнас, също потвърждава, че след преглед на трупа е установил, че българинът е починал от счупване на врата, най-вероятно при падане от кон. – Писарят разви свитъка до края, обърна го и от задната страна, след което попита Стилихон. – Тук пише, че към рапорта е прикачен докладът на регистратора, но не го намирам. Къде е?
Спартарият отново се върна при лавицата и започна да рови из свитъците. Този път работата му отне повече време. Накрая гъркът се обърна, изтупа прашните си ръце и каза:
– Няма го! Мислех, че е тук, но явно съм го прибрал някъде другаде. Трябва да проверя в хранилището, може да е там. Щом го намеря, веднага ще ви уведомя. Макар че от него няма да научите нищо ново. Само потвърждава това, както е написано в рапорта. Ако няма с какво друго да ви помогна... – византиецът красноречиво посочи затрупаната с пергаменти маса.