Химерий специално беше отбелязал в докладите си: ако продължаваше да харчи с това темпо и не направи нищо, за да напълни хазната си, Михаил щеше да е разорен до края на годината.
Варда направи бърза сметка: сега бяха средата на септември, значи оставаха по-малко от четири месеца.
Разбира се, имаше и още. Цените непрекъснато се вдигаха, улиците бяха пълни с просяци и бедняци, по-дребните търговци се разоряваха, както и селяните, които напускаха земите си и идваха в града. Което водеше след себе си нови проблеми. Но най-лошото беше, че сред войската се надигаше недоволство. Ветераните, които се бяха били в долините на Сирия и Дамаск, бяха проливали кръвта си за империята, сега обикаляха недоволно около стените на града, дрънчейки с медните си щитове в очакване на заплатите си. Победоносния! Поход на магистър милитум Коридон се бе превърнал в заплаха, дебнеща пред вратите на Константинопол. А Михаил правеше всичко по силите си, да направи нещата още по-трудни.
"Накрая стигнахме до края на света в пустинята", беше казал Есхил в "Прикованият Прометей" и точно там се чувстваше и кесарят. Макар че и в пустинята имаше оазиси.
Варда се протегна отново и по устните му се плъзна лека усмивка. Може би така беше по-добре. Нещата следваха естествения си път и слабите щяха да паднат, за да отстъпят място на по-силните: Кесарят не можеше да се примири, че бе загубил влияние над необуздания си племенник и властта се е изплъзнала между пръстите му. Власт, при която Варда бе император не само на думи.
Кесарят не беше суетен. За него нямаше значение каква титла носи. Важното беше всички да знаят, че той е този, който притежава истинската власт. Да го знаят, да се страхуват от него и да му се подчиняват.
Кесарят въздъхна отново. Тези времена вече бяха минало...
Някой почука и преди Варда да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе сестра му Теодора. Очите на майката на императора бяха зачервени, сякаш цяла нощ не е спала или е плакала, зелената ѝ туника стоеше накриво, от лицето ѝ лъхаше безпокойство.
– Случило ли се е нещо? – кесарят стана и предложи тапициран с кожа стол с високи подлакътници на гостенката си. – Какво те води насам?
Теодора седна внимателно на стола, сякаш се страхуваше да не го счупи, придърпа робата около обутите си в златни чехли крака и уморено тръсна глава.
- Вчера вечерта бях при Михаил. Опитах се да му говоря – майката на императора безпомощно завъртя очи. – да му помогна. Все пак той ми е син. И се страхувам, че не върви по добър път... Сам видя как се държа с българските пратеници. Още се изчервявам, като си спомня. И това не е най-лошото... Чувам слухове, носят се клюки... за заговори... че Господ е отвърнал очи от него и града... че ще падне от трона...
– Какво каза той? – остро попита Варда, макар отговорът да му беше ясен предварително.
– Присмя ми се! – Теодора закри с шепи лицето си, за да скрие сълзите си. – Собственият ми син ми се присмя пред приятелите си и ме изгони! Цяла нощ не съм мигнала. Какво ще правим, Варда!
– Виж това! – кесарят ѝ подаде през масата изписания с цифри пергамент. – Михаил вече е опасен не само за себе си! Ако падне, ще повлече всички ни.
Уморена, майката на императора разтърка очи и се взря в отчета. Устните ѝ започнаха да се движат безмълвно, пръстът ѝ няколко пъти се плъзга нагоре-надолу по фината кожа. Накрая Теодора вдигна уплашеното си лице към по-големия си брат.
– Какво ще правим?
За кой ли път Варда въздъхна.
– Това не може да продължава! Ще трябва да направим това, което се налага да направим, преди някой друг да ни е изпреварил! Трябва да спасим династията! Стига вече да не е късно.
– Но той ми е син! – проплака Теодора. – Не ме карай да заставам срещу собственото си дете!
– Трябва да разбереш – нямаме друг избор! – твърдо каза Варда. – Видя отчетите. Знаеш какви слухове се носят из града. Михаил не може да бъде опазен от самия себе си. С него е свършено, ако не направим нещо! – кесарят стана и сложи ръка на рамото на сестра си. – И на мен не ми е приятно, но трябва да действаме решително. Разбираш ли?
Теодора се изправи. От очите ѝ капеха сълзи, но въпреки това кимна с глава. След което се обърна и тичешком напусна стаята.
Доволен, Варда се отпусна на стола си. В крайна сметка нещата можеше да тръгнат и в желаната от него посока. Точно както го беше изчислил.