Детството на Евматий беше охолно и спокойно, докато един ден, когато беше тринайсетгодишен, баща му Аркадий, който беше управител на града, не падна убит в опита си да защити Мазака, преди градът да падне в ръцете на арабите. Евматий и майка му се спасиха като по чудо и намериха убежище в Никея, където преживяваха от спестяванията си. Изведнъж от богати бяха станали бедни, имаха само двама роби и една прислужница, която да се грижи за майка му, а на малкия Евматий му се наложи да опознае страданията на бедността. Всъщност това не продължи дълго. Привлечен от красотата на Анастасия, статорът[5] Констанс, разквартирувал войските си в града, се увлече по нея и скоро за Евматий и майка му отново дойдоха добри времена. Евматий беше назначен за ординарец на Констанс, а Анастасия получи вила и сериозна сума пари от статора, който беше загубил ума си по нея. Всеки ден, или по-скоро всяка вечер, военачалникът прекарваше в компанията ѝ. Правеше ѝ скъпи подаръци, глезеше я с най-фина коприна, скъпи ястия и бижута, което не се харесваше на съпругата му и най-вече на сина му Лъв. Двете момчета често се биеха, но Евматий, който беше по-голям, обикновено побеждаваше.
Вестарият поклати глава и се усмихна на спомена. Лъв често си тръгваше разплакан и с кървящ нос, сипещ клетви и заплахи. Откъде тогава можеше да знае, че малкото момче с разбити колена и слаби ръце ще израсне като отличен стратег и ще наследи поста на баща си?
Всъщност Евматий също не стоеше със скръстени ръце. Участва в някои от походите на Констанс, отличи се в битките и за награда беше включен в свитата на стратора, когато той се върна в Константинопол, за да отпразнува триумфа си.
И тук късметът на Евматий проработи отново. Вестарият вече не беше малко момче, а млад мъж, с красиво лице и калено в битките тяло, по което жените се заглеждаха. Младият император Михаил, който беше горе-долу на неговите години, веднага го хареса и предпочиташе той, а не Констанс да му разказва как е минал походът срещу арабите. Двамата бързо се сприятелиха и младият император го допусна в покоите си, където го видя сестра му Пулхерия и се влюби в него.
Евматий не се върна обратно в Констанс в Никея. Остана в двореца и няколко месеца по-късно се ожени за Пулхерия. Животът изсипа всичките си блага в скута на красивия младеж.
Единствено смъртта на майка му помрачи за малко щастието му, но Евматий бързо излезе от траура. Радваше се на вниманието на императора, на любовта на сестра му, бързо се издигаше в двора.
Вестарият се усмихна отново, протегна ръце към празната камина, внимателно огледа полираните си нокти и доволен от резултата, скръсти ръце зад главата си. Гордееше се със способността си да пише, без нито една капка мастило да остане по красивите му дълги пръсти.
Евматий обичаше работата си. Макар да не му влизаше в задълженията, обичаше да преглежда дворцовите гардероби. Да сменя билките в тях, за да не се навъдят молци, а дрехите да ухаят па свежест, да заравя ръцете си в безценните багреници и златотъкани филони на патриарха, нежно да гали с ръка везаните с бисери одежди на императора. Да сгъва и подрежда на спретнати купчинки препаските и коланите му, да реди мечовете му по дължина и да наглася красиво един зад друг получените от владетеля дарове. Бе открил една неочаквана страст – да разпределя и харчи личната хазна на Михаил, избирайки вместо него каква дреха да облече или какъв кон да яхне. Понякога си мислеше, че това му дава определена власт над императора, който зависеше от него как да изглежда, язди и ходи. Но и вестарият не го разочароваше. Имаше отговор за всеки въпрос, знаеше къде точно е всеки колан, препаска или роба. Ако можеше, Евматий щеше да купи света, да го сгъне и поръси с изсушена лавандула, мента и жасмин и да го прибере в гардероба си.
"Тогава всичко щеше да е много по-просто" – помисли си вестарият и плъзна поглед по идеално подредените лавици, спретнатото легло в ъгъла и поставените в кръг столове около масата. Дори крилата на прозорците бяха отворени симетрично, подпрени с красиви резбовани блокчета от абанос във формата на жерави.
Икономът на императора обичаше да стои в лятната къща, която сам построи в градината. Каменните ѝ стени, удобните столове и легло и най-вече уединението, му даваха възможност да си почине от глъчката и напрежението, с които бе съпроводена работата му през деня. Обикновено взимаше със себе си кана вино и нещо от кухните, а понякога и някоя от прислужниците или от многото си почитателки в двора, което правеше престоят още по-приятен.