Разделиха се на старата стена на Бизантион. Упътен от писаря, Корсис сви вдясно, докато Климент и Невестулката продължиха напред. Изкачиха се по склона от източната страна на "Света София", подминаха Магнаурската школа и завиха наляво покрай църквата на "Света Ирина", наближавайки стария Акропол. Кварталът беше населен предимно с търговци, които бързо се движеха насам-натам в шарените си дрехи и шапки с пера, понесли кошници, денкове и вързопи. Спуснаха се покрай стената и стигнаха почти до края на града, където се издигаше черквата на "Свети Димитър".
Тя бе сравнително малка, на един етаж, с високи стъклени прозорци и купол, боядисан в зелено. Близо до нея се издигаше дълга постройка от дебел дялан камък и малка къща, прилепена към задната ѝ страна.
Климент си пое дълбоко дъх и почука на избелялата от времето, боядисана някога в бяло дъбова врата на моргата, по средата на която беше закачен меден, позеленял от времето кръст.
Чуха се стъпки и след миг отвътре се подаде главата на млад мъж с кожена престилка, която стигаше от гърдите до глезените му. На ръцете си новодошлият носеше ръкавици, косата му бе прибрана под плетена сива шапка, от него се носеше мирис на сяра и мента.
– Ти ли си Гайнас? – Невестулката пристъпи напред и пъхна палците под колана си.
– Кой пита? – озъби му се мъжът и свали ръкавиците си. – Ръцете му бяха с почернели палци и изгризани до кръв нокти.
– Аз съм български пратеник – обясни Климент. – Преди около месец кавханът Дукум, който беше на посещение в града, е паднал от коня си и си е строшил врата. Трупът му е бил донесен тук. Искам да знам какво точно се е случило!
Мъжът въздъхна и се почеса по главата.
– Всъщност аз не съм Гайнас - каза накрая той. – Казвам се Руфин и съм му помощник. Гайнас още го няма.
– Често ли закъснява? – писарят се опита да влезе в моргата, но Руфин не мърдаше от мястото си.
– Всъщност е странно – събеседникът им се облегна на старата дървена каса, а по престилката му останаха няколко люспи боя. – Обикновено идва преди мен. Не си спомням да е закъснявал някога.
– И защо го няма?
Вместо отговор мъжът само повдигна рамена.
– Къде живее този Гайнас? – намеси се Невестулката. – Явно ще трябва да го извадим от леглото му.
– Живее ей там – показа пристройката към моргата Руфин и облиза устни. – Тъкмо се чудех дали да не ида да го потърся. Той ми е забранил да ходя в дома му. Казва, че това го дразни.
– Е, тогава ние ще отидем да го подразним! – Климент се обърна и с широки крачки тръгна към къщата. Цялата история беше започнала да му омръзва. – Гайнас! Хей, Гайнас! Вкъщи ли си! Аз съм българският пратеник Климент! Трябва да поговорим – писарят удари с юмрук по дъбовата врата на къщата на лекаря. За негова изненада, тя изскърца, отвори се и откри тъмен коридор, по куките на който беше закачено наметало с кърпена качулка и протрит елек.
– Гайнас? Тук ли си? – писарят внимателно пристъпи в смълчаната къща.
– Нещо съвсем не е наред – отбеляза Невестулката и бавно тръгна след господаря си. Зад тях Руфин притеснено пристъпяше около прага, чудейки се дали да влезе, или да остане на прага.
– Той може да се разсърди, че го безпокоим – притеснено извика помощникът, но бъркаше. Нищо повече не може да разсърди лекаря.
Намериха регистратора на смъртни случаи в стаята, която му служеше едновременно за трапезария и кабинет. Гайнас лежеше върху голямата си дървена маса, пред него имаше чаша за вино и преобърната паница. Зеленчуци и парчета месо се търкаляха по напоената с кръв покривка. Отзад, точно под тила, главата на регистратора беше разбита. На пода, близо до стола на мъртвеца се търкаляше оръжието, с което бе извършено убийството – тежък свещник от мед.
– Божичко, какво е станало тук? – пребледнял, Руфин, който все пак беше влезнал, се държеше за вратата. – Мъртъв ли е?
– Нали си му помощник, би трябвало да знаеш – озъби му се писарят, приближи се до регистратора и пипна с два пръста врата му. От хладния допир до изстиналата плът му се догади, но Климент успя да преодолее усещането. – По-мъртъв не може и да бъде!
– Но как... Защо... – младежът се срути на един от столовете до стената, захлупи лицето си в шепи и се разтресе неудържимо.
– Дай му вода или нещо по-силно – нареди писарят, докато оглеждаше стаята за следи.
Невестулката взе чашата от масата, напълни я с вино от тъмна стъклена гарафа и я подаде на Руфин. Той вдигна чашата с треперещите си ръце, поднесе я към устата си в опит да отпие, но тя се изплъзна от ръцете му и се разби в каменния под. Виното, червено и искрящо, потече между камъните като струйки кръв.