5
19 септември
Хиподрумът боботеше като врящ казан. Разположени под памучни тенти или криещи се под собствените си шарени чадъри, трийсет хиляди зрители викаха, дюдюкаха и се смееха, смесвайки гласовете си с тези на събирачите на облози и продавачите, обикалящи между пейките и предлагащи вода с лимон, бира, изстудено вино, гевреци, фъстъци, сушени смокини, печено месо, броеници, икони, талисмани за късмет и сламени шапки. Войници с нажежени брони и почервенели лица стояха между редовете, молейки се за най-лекия полъх на вятъра или облак, който да закрие дори за миг напичащото слънце. Уредници и техните помощници, облечени в тънки зелени и сини туники, тичаха непрестанно между входовете, проверяваха билетите, настаняваха новопристигналите зрители, разрешаваха споровете за по-добрите места и предлагаха специални столове на тези, които могат да си го позволят.
Притиснати към каменната стена до входа на императорската ложа, Корсис и Невестулката гледаха като хипнотизирани. Наложи се писарят няколко пъти да дърпа помощниците си, за да им помогне да се опомнят.
Впечатляващ с двата си реда арки отвън, отвътре Хиподрумът бе още по-внушителен. Мраморни статуи на атлети стояха по широките, изпълнени с прииждащи зрители коридори, през които българите минаха, огромни каменни орнаменти на богове, препускащи коне, борци, певци и танцьори заемаха стените, сводовете бяха изрисувани с мозайки на плуващи в морето кораби, сирени и скачащи над вълните делфини.
Но това бе нищо в сравнение със самия Хиподрум. В източната част на огромното съоръжение императорската ложа се намираше точно над овалната, дълга четиристотин и широка сто и двайсет метра писта. По средата ѝ, върху дълъг каменен постамент, наречен "спина", се издигаше поредица от огромни монументи. Стените на арената бяха окичени със статуи и орнаменти, огромни каменни барелефи представяха конни състезания, борба и бокс, забравени герои и вплетени едно в друго ужасяващи чудовища.
Над всички се издигаше изсечения от розов гранит Египетски обелиск на Теодосий, взет от императора от храма "Карнак" в Луксор, на чийто заострен връх бе поставена бронзова сфера, светеща като слънце. Вляво от нея се намираха три по-малки по големина пирамиди от печени жълти тухлички. Близо до тях се издигаше прочутата змийска колона – три преплетени едно в друго влечуги, от устите на които се лееше вино, мляко и вода, които падаха в широк позлатен котел. Константин Велики бе накарал да донесат това чудо от светилището на Аполон в Делфи, а самата, висока шест и половина метра, колона, беше направена, както твърдяха легендите, от щитовете на победените перси във войните им с гърците.
– Какво е това? – втрещен попита Невестулката, сочейки с пръст статуята на огромен легнал мъж, положил боздугана до себе си, чието бедро бе голямо колкото обикновен човек.
– Това е Херакъл – тихо му отговори Климент, който също не можеше да откъсне поглед от бронзовия гигант. Макар и далеч, всеки детайл от тялото му се виждаше съвсем ясно, като да беше пред тях, включително лъвската кожа, с която бе наметнат, и свирепите му очи. Широката гръд, яките рамена, буйната коса, напрегнатите ръце, здравите мускули, които подчертаваха извърнатия му настрани гръбнак, бяха изработени от прочутия скулптор Лизимах, който никога повече не бе създал статуя прекрасна, като тази.
Вълчицата, хранеща Ромул и Рем, човек, борещ се с лъв, голям колкото къща, хипопотам по-висок от акведукта на Валент, чиято задница завършваше с люспеста опашка, слон като малка камбанария, който движеше хобота си, сфинксове – очарователни жени, в горната част завършващи като страховити лъвове, както и ужасяващата Сцила, гигантска жена, излъчваща сила и жестокост, от чиято вътрешност бълваха чудовища и се издигаха около състезателната арена.
С формата на сфера, тя беше толкова голяма, че зрителите от едната ѝ страна трудно различаваха седналите от другата. Застлана с мек, бял пясък, докаран специално от най-южните острови и внимателно пресят, така че да бъдат отстранени и най-малки камъчета, тя създаваше впечатлението за безкрайно море, около което като вълни се люшкаше развълнуваната тълпа. Над трибуните, със сложна система от макари и въжета бяха издигнати няколко напоени с вода платнища, по-големи и от най-големите корабни платна, които трябваше да пазят публиката от парещите лъчи на слънцето.
Ложата на императора бе пълна с хора. Михаил се бе отпуснал върху широка резбована лежанка, затрупана с възглавници, в сянката на тежък златен балдахин с пискюли. До него лежеше жена му Евдокия, облечена със зелена копринена роба, поръбена с пурпур. Черните ѝ коси бяха сплетени в сложна прическа, смарагди проблясваха от сребърните сандали на дългите ѝ крака, на ръцете ѝ блестяха пръстени и гривни. Въпреки това императрицата не изглеждаше доволна. Устните ѝ бяха побелели от стискаме, ръцете ѝ нервно мачкаха краищата на пурпурната ѝ възглавничка. Причината за яда беше очевидна – императорът я бе загърбил и разпалено говореше с друга жена, седнала на тапицирано столче до главата му – руса, със сини очи и силно пристегната по тялото туника. Блондинката не спираше да се смее, показвайки ред ослепително бели зъби, а едрите ѝ гърди се полюшваха подканящо всеки път, когато се наведеше да допълни с вино чашата на Михаил, който ги изпиваше с поглед.