— Често груб, но рядко скучен. Такъв съм аз. Колкото до Дрейк, нямам доверие на мъж с лакирани нокти и измислен акцент.
Тя го изгледа втренчено достатъчно дълго, за да се замисли за стратегическо отстъпление.
— Добре. Добре. Ако съм обидил някого, съжалявам.
Дори и половинчатото извинение не я умиротвори.
Сега обаче, седмица по-късно, очакваше двата студени фронта — канадският и епископалният — да отминат.
Караше стария мустанг сам по морската магистрала, със свален гюрук въпреки студа, слушаше как Джими Бъфет пее „Джамайка Мистайка“ и правеше повторна инвентаризация на изминалите седем дни. С Виктория бяха прекарали времето в тичане до съда и обратно, бяха подавали искове и търсили ново жилище… и не се бяха любили. Виктория не беше преспала у тях нито веднъж, истински световен рекорд по въздържание. Стив на няколко пъти подхвърли небрежно за романтична вечеря и го отрязаха три вечери поред. Виктория имаше други ангажименти: вечеря с Джаки Тътъл, пазаруване с майка си, дори ровене в законите — най-тъпото възможно извинение.
Той се обади на баща си да му прави компания, но старецът беше в Кийс и напразно се опитваше да открие изчезналия капитан Оскар Делафуенте. Стив се надяваше само Хърбърт да вдига достатъчно олелия, та мълвата да стигне до Кригър.
Тъй като се чувстваше самотен, се надяваше да прекарва повече време с Боби. Можеха да наемат автомат за бейзбол в парка и да поудрят малко топки. Но хлапето все беше заето с Мария. Момичетата все така правеха: откъсват момчетата от теб и им пречат да спортуват. Поне му беше помогнал да свали снимките на племенницата Аманда от телефона му.
— Яка мацка — заяви Боби, когато ги разпечата.
— На колко мислиш, че е?
— Стара е. На двайсет, може би.
Чак вчера Стив се опита да въвлече Виктория в разговор за Кригър и Аманда.
— Как мислиш? Племенница, приятелка или нещо друго?
— Какво значение има?
— Трябва да събера за Кригър всичко, което мога. Знанието е сила.
— А-ха.
— Стига, Вик. Моля те за помощ. Бива те да преценяваш хората. Удивително е как си подбираш съдебните заседатели.
— О, моля те. Прозрачен си.
— Нали точно това ти казвам. Разбра, че се опитвам да те лаская. Но казаното от мен си остава вярно. По-добра си при подбора на съдебни заседатели от мен. Така че кажи ми, когато гледаш Аманда, какво виждаш?
Тя въздъхна и явно се замисли.
— Горнището, с което е облечена, е конфекция от „Гап“ или „Виктория Сикретс“. Но джинсите бяха „Тру Релиджън“. Много скъпи. А обърна ли внимание на чантата й?
— Трябваше ли?
— Не знам как може да не я забележиш. С цвета на киви. Алигаторска кожа. Вероятно „Нанси Гонзалес“. Най-малко хиляда и петстотин долара.
— Познавам един човек, който ще ти донесе цял алигатор за стотачка.
— И сандалите с десетсантиметрови токчета…
— Премери ли ги?
— Мога да преценя. „Маноло Бланки“ са. Ще ти призлее, ако ти кажа колко струват.
— Много добре, Вик. Браво.
— Защо?
— Защото всички тези долари са добавена стойност към гаджето на пич с пари.
— Какво невероятно сексистко изказване. Може Аманда да си е спечелила парите. Може да е модел. Или да има клиентска карта в „Сакс“ и да ползва намаление. Или пък да работи за чичо си Бил.
— Бил Кригър има една сестра с двама сина. А самият той никога не се е женил. Няма племенница.
— Щом като вече знаеш…
— Исках да разбера ти какво си видяла. Търся начин да вляза в главата на Кригър.
— И си мислиш, че приятелката му ще ти помогне? — попита тя скептично.
— Ами ако й докажа, че е убиец?
— Никога няма да ти повярва.
— Може да се сближа с нея, да докажа, че съм надежден.
— Как?
Дари я с най-размазващата си усмивка на жиголо.
— Като използвам целия си чар.
— Това плюс една бейзболна бухалка ще свърши работа.
— Имаш ли по-добра идея?
— Дори да предположим, че успееш да откриеш Аманда и се опиташ да се сближиш с нея, първото нещо, което ще направи, е да каже на Кригър.
— Може да не се окаже толкова лошо. Особено ако го накара да се разгорещи още повече.
Виктория го погледна с един от онези погледи, които можеха да изсушават петунии.
— Значи сега ще забиеш гаджето на Кригър с надеждата, че той ще разбере. В същото време искаш да го накараш да повярва, че събираш улики за убийство срещу него. Защо не вземеш да му запалиш и къщата?
— Трябва да направя нещо. От деня, в който просна онази риба пред вратата ми, съм в отбранително положение. Всички обиди по радиото. Завоалираните заплахи към теб, Боби и баща ми. Дори появата му в ресторанта. Проправя си път в живота ни, а аз няма да го пусна. Трябва да го изкарам от равновесие, да го принудя да направи ход, който не е планирал.