Вратата се отвори и Виктория влезе. Със зачервени от вятъра бузи. Това означаваше, че не е слязла директно от колата. Беше вървяла. Сама. Както правеше, когато беше притеснена. Лош знак. Имаше нужда от Виктория на толкова много различни нива, а ето че тя се беше самовглъбила и не се интересуваше от него.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — тихо се извини Виктория. — Стив, не трябва ли да тръгваш към съда?
— Трябва да тръгваме и двамата.
— Имаш ли нужда от мен? Нали всичко е уредено?
Вярно беше, изслушването щеше да трае само пет минути. Прокуратурата се беше съгласила да намали обвиненията до непристойно поведение, Стив нямаше да оспорва и щеше да се запише на курс за овладяване на гнева. Присъдата щеше да бъде задържана и когато Стив се сдобиеше със свидетелство, в което пишеше, че е нежен като котенце, досието му щеше да бъде изтрито. В буквален юридически смисъл нямаше нужда Виктория да стои до него в съда, но му се искаше да е там. Да го каже беше нещо друго. Нямаше да се моли.
— Не, няма нужда да идваш, Вик. Защо не довършиш тук?
Представи я на Макс и Шийла Минкин и описа фактите, които обобщи като „шокираща проява на некомпетентност от страна на равина“.
— Да, шокираща — съгласи се Виктория с едва доловима нотка на сарказъм, извърна се към влюбените гълъбчета и каза:
— Сигурна съм, че ще успеем да ви осигурим справедливо и честно обезщетение.
— Майната й на справедливостта! — отвърна Шийла Минкин. — Искам да тикнете топките на този равин в менгеме и да го накарате да крещи.
16
Безредици в съда
Хари Карауей, младо ченге от Маями Бийч, караше сегуея10 си по Оушън Драйв и изглеждаше като пълен кретен с късите си зелени шорти и тъмните очила.
— Добро утро, Стив! — опита се да надвика бръмченето на возилото си.
— Мръсния Хари — изкрещя в отговор Стив. — Хвани ли някой невъзпитан пешеходец днес?
— Не, сър. А ти пусна ли някой престъпник?
— Денят още не е свършил.
Ченгето махна, даде газ и избръмча по улицата.
Не стигаха велосипедите, помисли си Стив, на които ченгетата въртяха педалите нагоре-надолу по Линкълн Роуд с впитите си фланелки и брезентови шорти и флиртуваха със загорелите туристки. Тъпите сегуеи вече бяха прекалени. Ченгетата трябваше да яздят харлита или да карат грозни фордове.
Скочи на мустанга и се отправи към сградата на криминалния съд.
Сам.
Виктория беше напуснала кораба. Не че не можеше да се оправи и сам. Но той никога нямаше да я остави сама, ако ситуацията беше обратната. Разбира се, никога нямаше да е обратната. На Виктория никога нямаше да й се наложи да ходи в съда да обжалва извършено от нея престъпление. Но като оставеше това настрани, той се зачуди какво всъщност става. Докато наближаваше съда и слушаше „Инкомюникадо“ на Джими Бъфет, който пееше как кара сам на път с дупки, Стив отново си зададе същия въпрос: „Какво става, по дяволите?“
— Какво готвиш, Кадилак? — попита Стив, щом влезе в двора на съда.
— Ребърца от малко прасенце, супа от овнешка опашка и крокети с шунка — отвърна Кадилак Джонсън, възрастен чернокож с огромен гръден кош и прошарена къдрава коса.
Стив спря пред тезгяха на „Суит Патейтоу Пай“: караваната си беше постоянно паркирана в двора. Кадилак, бивш блус музикант, бивш клиент и настоящ почетен собственик на „Пай“ — официално се беше пенсионирал — плъзна към него чаша кафе от цикория.
— Искаш ли да ти запазя едни ребърца, господин адвокат?
— Не, вече съм вегетарианец.
— Да бе, а аз пък съм републиканец. — Кадилак си наля кафе. — Чу ли доктор Бил по радиото тази сутрин?
Стив повдигна рамене.
— Слушах Мендик Бясното куче да говори за футбол и Джими Бил да пее за текила.
— Докторът говореше за теб.
— Знам. Соломон Мошеника. Стив Змията.
— Нищо подобно. Днес каза, че си имал психични проблеми, с които трябвало да се пребориш, но иначе си бил добър човек.
— Шегуваш се.
— Да пукна, ако лъжа.
След пет минути Стив вървеше по коридора на четвъртия етаж и се разминаваше с ченгета, надзорници, съдебни пристави, лихвари, които раздаваха гаранции, приятелки и майки на навярно невинните орди, които бяха развеждани с белезници от тунела на затвора към стаичките за обвиняеми.
— Хей, хлапе! Задръж конете!
Марвин Менделсон Умника влачеше крака след него. Дребен спретнат мъж около осемдесетте. Имаше добре поддържани мустаци и лъскава гола глава. Черните му очи бяха прекалено големи за тясното лице, а светлосиният му небрежарски костюм най-вероятно беше последен вик на модата през 70-те.