— Това е разликата между цивилизацията и анархията. А в твоя живот цари анархия.
— Няма смисъл да се измъчваш, синко — каза Хърбърт. — Може би колкото повече време прекараш с този психиатър, толкова по-добре.
— Откъде знаеш, татко?
— Не можах да намеря ни вест, ни кост от оня капитан. Имаш нужда от нов план.
Виктория стрелна Стив с поглед. Не беше казал на баща си всичко и тя го знаеше.
— Татко, няма значение дали си намерил Делафуенте, или не. Искам просто Кригър да разбере, че го търся.
Рунтавите вежди на Хърбърт се извиха нагоре.
— Значи си пратил стареца си да гони вятъра? Страхотен син си, няма що!
— Но си прав, татко. Има полза да прекарам повече време с Кригър. И с приятелката му, ако успея да я сваря насаме.
— Още ли смяташ да я убеждаваш, че Кригър е убиец?
— Не! — Цапна се по челото, за да покаже какъв идиот е бил. Никой не се възпротиви. — Останал съм с погрешно впечатление. Мисля, че тя вече знае за миналото му.
— И на какво се основава мисълта ти? — попита Виктория.
— Кригър ми каза колко ценял качествата на Аманда. Че проявявала доста интелигентност и разбиране за възрастта си. Нещо от сорта.
— Така ли?
— С нея се чувства сигурен, тя го подкрепя. Може да й е казал за Бишиърс и Лем. Кой знае? Може би има…
— Трето убийство — продължи Виктория.
— Точно така. Ако Аманда знае тайните на Кригър и успея да направя така, че нещата между тях да се пропукат, като нищо ще ми помогне да го пипнем.
— Това „пропукване“? Как точно смяташ да го направиш?
— Не знам още, Вик. Просто импровизирам.
— Не мислиш ли, че Кригър веднага ще се досети? Той е умен.
— Да, умен е. Обаче аз да не съм тъп?
— Е, не може да се каже, че си гений, вуйчо Стив. — Боби отлепи две слепени бисквити и изстърга със зъби ваниловия пълнеж.
— Благодаря — каза Стив. — Но Кригър също има слабости. Толкова е самоуверен, че си мисли, че няма начин да го победя.
— Фантазии за могъщество — добави Боби. — Фройд е писал за тях.
— Пък ако Кригър иска да прекарваме известно време заедно, както твърди татко, няма нищо лошо.
— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.
— Фройд? — попита Стив.
Боби се намръщи.
— Ал Пачино. „Кръстникът“, втора част.
— Ти нямаш ли домашни? — попита Стив.
— Не.
— Къде беше снощи?
— Никъде.
— Физически невъзможно.
Момчето повдигна рамене, което при подрастващите беше символ на „и какво от това“ или „няма значение“, или „на кого му пука“.
— Нарушаваш вечерния час, момченце.
— Боже, тук е като в затвор.
— Остави момчето на мира — намеси се Хърбърт. — Когато с Джанис бяхте деца, аз…
— Тебе никакъв те нямаше — прекъсна го Стив.
Боби искаше да каже истината на вуйчо Стив.
„Бях с мама. Седяхме в колата й при залива и си говорихме часове“.
Но не можеше да го направи. Вуйчо Стив смяташе, че тя му влияе зле. Но тя изобщо не беше такава. Струваше му се някак объркана, сякаш се нуждаеше от Боби повече, отколкото от себе си.
„Изглежда толкова самотна, сякаш няма никой, с когото да си поговори“.
Затова Боби я слушаше как разказва как е расла в къща с болна майка и липсващ баща, дядо вечно бил някъде, а Стив все спортувал. Мама била съвсем сама, или поне така се чувствала.
Когато му разправяше за мъжа, който я качил на стоп — не си спомняше дори името му, макар че можеше и да му е баща, — Боби се мъчеше да реши дали я обича. Да, вероятно я обичаше по някакъв странен начин. Но със сигурност изпитваше съжаление към нея.
Сега слушаше как вуйчо Стив и дядо му се карат за милионен път за миналото.
— Не ми казвай, че още ми се сърдиш, задето не съм идвал на мачовете от Младежката лига — каза дядо му.
— Нито на викторините, родителските срещи или в болницата, когато ми вадиха сливиците.
— Стига си се жалвал, прекара там само няколко часа.
— Защото не пожела да платиш за стая. Докторът искаше да ме остави да преспя.
— Беше пладнешки обир.
Понякога на Боби му се искаше двамата да пораснат.
Виктория се мъчеше да реши кой от двамата е по-незрял — Стив или баща му. Ясно беше, че са еднакво заядливи и свадливи. Опита да си представи дома им в детството на Стив. Явно не особено щастлив дом. Със сигурност не и мирен.
Спомниха си още няколко момента. Хърбърт нарече Стив „неблагодарен насран задник“, а Стив го нарече „магарешки бодил, отнесен от вятъра“. После явно им омръзна и Стив се обърна към Боби:
— Още не си ми казал къде беше снощи?
— Сигурно с малката си шикса16 — отвърна Хърбърт.