— Откъде накъде?
— Тези приказки за рефера и мен. И оттеглянето на баща ми. Ти си този, който няма вяра на съдиите и на съдебната система.
— Продължавай, Соломон. Всеки учител се радва, когато някое изоставащо дете започне да разбира нещата.
— Въпросите ти за това дали ще убия Джанис, за да предпазя Боби. Казваш, че си убил Нанси Лем, защото е представлявала заплаха за някого. И намекваш, че и аз бих направил същото.
— Всички бихме убили, за да защитим човек, когото обичаме. По това не се различаваме от останалите. Но нещата отиват по-надълбоко. Ние с теб си приличаме много повече, отколкото ти се иска да признаеш.
— Още ли държиш да се правим на кръвни братя?
— Къде е сестра ти сега?
— В затвора. Осъдиха я на още година и половина. Но доколкото я познавам, ще се сбие с някоя затворничка или ще нападне пазач и ще си издейства още някоя година.
— Не си прав. Тя е навън.
— Какво искаш да кажеш?
— Чиста е, излекувана е и е готова за цивилния живот.
— Будалкаш ме.
— Лично я прегледах по искане на Поправителния център. Сама пожела услугите ми. Беше доста убедителна пред комисията за предсрочно освобождаване.
— Помогнал си й да излезе? Защо?
Кригър се усмихна.
— За да видя докъде ще стигнеш, за да защитиш човек, когото обичаш. Споменах ли ти, че целта на сестра ти е да започне живота си отново? Как точно го каза тя? „С ново семейство. Мен и момчето ми“. Куца й граматиката, но беше много затрогващо.
— Не ти вярвам. Помогнал си й, за да дойде да си иска Боби.
— Има ли нещо по-силно от майчината любов?
— Кучи син! Ти си убил Нанси Лем. Ти си убил Джим Бишиърс. И искаш аз да убия сестра си, за да докажа, че съм същият като теб. Ти си луд! Аз не съм като теб, Кригър!
— Ще видим. И защо споменаваш толкова често горкия Джим Бишиърс? Дали защото търсиш под дърво и камък онзи капитан?
„Значи знае!“
Но дори да се притесняваше, Кригър не го показваше. На устните му играеше закачлива усмивка.
— Откри ли вече сеньор Делафуенте, Соломон?
— В интерес на истината, открих го. Показанията му са страховити. Може и да имаш шанс да ги видиш.
— Ще ги дадеш на щатския прокурор, предполагам. За убийство няма давност. Ще го накараш да повдигне обвинение срещу мен, това ли ти е планът?
Кригър издърпа чекмеджето на бюрото си и Стив сдържа дъха си. Ако извадеше пистолет, щеше да се метне през бюрото. Като плонж в последната третина.
— Ако нещо ми се случи, разпоредил съм се хората в кантората да изпратят показанията на Рей Пинчър.
— Разпоредил си се, така ли? — Кригър се разсмя от сърце, сякаш монети звънтяха от игрален автомат. След секунда извади от чекмеджето пиличка и започна да си пили ноктите. — Е, как я кара добрият капитан? Не съм го виждал от доста време?
— Уединил се е. Живее си тихо и кротко. Но има страхотна памет.
Кригър се усмихна търпеливо.
— Сигурен съм, че се е уединил. Както съм сигурен и че се кротнал. Това със „страхотната памет“ обаче не е много убедително. Последния път, когато видях Оскар, не беше много добре.
Стив усети хлад, макар че в малкия кабинет беше топло. Изведнъж разбра накъде бие Кригър.
— Оскар имаше проблем с чашката — продължи Кригър. — И когато се напиеше, говореше глупости. Все разправяше за двамата студенти по медицина, които се сбили на яхтата му и накрая единият умрял. Бой! Оскар явно е бил пиян в онзи ден.
— Казваш, че си го видял?
— Плуваше надолу с лицето. Явно се беше подхлъзнал, докато е скачал от лодката на кея. На всеки може да се случи.
— Обзалагам се, че е имал и дупка в черепа.
— Случва се, ако се удариш в бетона на дока на път за кръчмата.
Така значи, Кригър му отправяше послание. „Заплашиш ли ме, ще те убия“. Както беше убил Бишиърс, Лем и Делафуенте. Стисна зъби. Да, „Психотерапия“ беше идеално име за яхтата на този ненормалник.
— Три трупа във водата — отвърна Стив и поклати глава.
— Има ли по-добро място за умиране?
— Това пък какво означава?
— Никога не съм вярвал в „прах в прахта“ и „пепел при пепелта“. Всички сме изпълзели от блатата, така че най-уместно е да намерим гроба си във водата. От блатата в морето, Соломон. Това е пътуването ни. От блатата в морето.
20
Празни приказки
— Целунал си гола жена? — попита Виктория.
— Не. Да. Не точно. — Стив осъзна, че пелтечи. Отвори неръждаемата метална врата на хладилника и погледна вътре. Празен, но пък студеният въздух беше чуден. Бяха в идеалната кухня на идеалната къща в идеалната пресечка на сто метра от океана. „Каза дел Мар“. Или „Мар Белла“. Или „Ел Поло дел Мар“, доколкото се сещаше. Не си беше направил труда да прочете табелата.