„Брадатият мъж с тоягата“.
Мъжът миришеше на мокра слама и тютюн. Понякога спеше в леглото на мама, друг път, когато крещяха и се биеха, спеше на пода в бараката — пърдеше и ругаеше. Беше издялкал тоягата пред очите му. Беше дълга, но дебела и извита отгоре като овчарска гега. Беше я изшкурил и я беше покрил с лъскав лак.
Фиууу! Фрас!
Звуците от онази нощ. Мъжът се беше опитал да удари вуйчо Стив с гегата. Но вуйчо Стив беше много бърз и силен, по-силен, отколкото изглеждаше. Изтръгна тоягата и замахна с нея като с бейзболна бухалка. Фиууу! После прас! Тоягата се стовари върху главата на мъжа, прозвуча така, сякаш бухалка удря топката. Хоумрън.
А после вуйчо Стив го носеше през гората, плъзгаше се по мокрите камъни, но не падна. Боби усещаше как бие сърцето му, докато тичаше. Вместо да забави, тичаше все по-бързо и Боби се чудеше как някой може да бяга толкова бързо, докато носи друг човек, макар и да е само кожа и кости като него.
От онази нощ Боби живееше с вуйчо Стив. Бяха приятели. Но Боби не можеше да му каже за мама на прозореца. Вуйчо Стив мразеше мама, макар че му беше сестра.
„Безполезната ми сестра Джанис“.
Така я наричаше, когато мислеше, че Боби не го чува.
Имаше и още една причина да си мълчи. Може да беше само сън.
Боби видя Мария. Беше коленичила до шкафчето си, тениската на кръста й се беше вдигнала над ниско изрязаните й дънки и разкриваше божествените извивки на гръбначния й стълб, като върхове на планинска верига. Видя гладката й кожа, която изчезваше под черните бикини.
Мария беше най-готиното гадже в шести клас. Карамелена кожа, коса черна като бикините. Очи тъмни като парчетата обсидиан, които Боби й беше дал в часа по естествознание, тогава ръцете им се бяха докоснали.
Мария Муньос-Голдбърг.
Боби клекна пред своето шкафче. Искаше му се да каже нещо, но не знаеше какво.
Мария си беше залепила в шкафчето снимки на Хилари Дъф и Чад Майкъл Мъри. Боби ги беше гледал в един скапан филм, „Пепеляшка“, но щеше да се издъни, ако кажеше, че не ги харесва.
Какво можеше да направи? Мария живееше на една пресечка от Локуот, на 573 крачки от неговата врата. Дали да не й го кажеше?
„Не, ще реши, че я дебна“.
— Здрасти, Боби!
— Здравей! — Извърна се прекалено рязко и си цапардоса лакътя във вратичката на шкафчето. Ох! Толкова го заболя, че чак му причерня.
— Прочете ли простотиите по история? — попита тя.
Той измърмори едно „да“, макар че две не виждаше от болка.
— В Гражданската война има прекалено много битки — оплака се тя. — Не мога да ги запомня всичките.
Боби се почуди дали да й каже, че ги помни по азбучен ред от Антитам до последната буква. Но щеше да прозвучи прекалено тъпо.
— За теста трябва да знаеш само Гетисбърг и двете при Бул Рън — отвърна.
— Има толкова за четене. — Почти го изквича, но от нейните устни прозвуча като нежна мелодия.
„Антитам, Бачелър Крийк, Девилс Бекбоун, Езра Чърч, Чикамуга…“
Нищо не можеше да направи. Мозъкът му рецитираше битките в Гражданската война от А до Я.
— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Искаш да кажеш… да учим заедно ли?
— Мога да дойда у вас след училище.
Повдигна рамене, все едно няма проблем, какво толкова.
— Разбира се, супер. Знаеш къде живея, нали?
Тя се усмихна, перфектни зъби, бяха й свалили шината в началото на учебната година.
— Знам, че е някъде наблизо. Виждала съм те пред нас.
„Видяла ме е!“
— Ами… минавам понякога. Близо съм. Къмкуот. Локуот. Авокадо…
„Млъкни веднага! Говориш като абсолютен кретен!“
— И аз съм в този квартал. — Тя се изправи и Боби стана заедно с нея, като по чудо успя да не си изпусне учебниците или да не си цапардоса кокаляците в шкафчето.
— Кажи ми адреса — продължи тя. — Ще мина към четири.
Боби написа адреса на един лист. Знаеше, че не всички хора могат да помнят като него.
— Ще взема няколко дивидита — каза Мария. — Ако свършим бързо, може да изгледаме някой филм.
— Супер! Гледала ли си „Пепеляшка“? Готино филмче.
— Шегуваш ли се? Обожавам този филм! Гледала съм го милион пъти.
Още една усмивка и тя се обърна, тръгна по коридора и прошепна едно сладко „чао“ през съвършеното си рамо.
„Ще се гръмна!“
Мария Муньос-Голдбърг щеше да дойде у тях с учебника си по история, дивидитата си и черните си бикини. Проследи я с поглед до класната й стая, симфонията на гласа й все още отекваше в главата му заедно с…