Две седмици преди изслушването Нанси Лем се бе удавила в дома на Кригър. И докато съдебните заседатели обвинят Кригър в убийство, съдията, който разглеждаше семейните дела, даде на Ленард попечителството над момичето.
Стив прегледа решението му. След смъртта на Нанси Лем изслушването беше насрочено като обикновено заседание. Нямаше нищо особено. Обикновено съдебно разпореждане: „С настоящото разпореждане съдът постановява, че ищецът Ленард Лем получава пълно попечителство над малолетното дете Мери Аманда Лем“.
Мери Аманда Лем!
Аманда.
— Чичо Бил ме обича. И то от много отдавна.
Изведнъж всичко му стана ясно. Обвинението беше объркало мотива. Пинчър бе казал на съдебните заседатели, че Кригър е убил Нанси Лем, защото го е заплашила да подаде оплакване, че я е прелъстил. Но психиатрите непрекъснато се забъркваха с пациенти. Много ясно, че не беше етично, но щяха да го пернат през ръцете и толкоз. Това едва ли беше повод да убие обвинителната си.
Истината — тайната грозна истина — беше много по-страшна. Нанси явно беше разбрала, че Кригър е прелъстил дъщеря й Мери Аманда. Това бе заплашила да разкрие, и то вероятно не само пред медицинската комисия, но и пред щатския прокурор. Очаквал го е затвор за изнасилване на малолетна. Не бе могъл да го позволи. И не го бе позволил. Беше убил Нанси Лем и беше запазил дъщеря й за себе си. Нищо, че се беше наложило да изчака малко. Аманда бе отишла да живее с баща си, а Кригър бе влязъл в затвора.
„Аманда беше единствената, която ми пишеше, единствената, на която й пукаше за мен. И когато излязох, ме чакаше“.
Когато Кригър му каза това, Стив реши, че Аманда е от онези откачалки, които пишат писма на убийци. Но не беше така. Двамата имаха общо минало.
Опита се да си представи какво е станало в годините, докато Кригър е бил в затвора. Аманда Лем се беше шляла из моловете, беше оглавила мажоретките и си беше купила рокля за бала. Но развитието й беше спряло на тринайсетгодишна възраст заради един сатир — Кригър.
Представи си как момичето седи и пише писма на розова хартия, сгъва ги внимателно, слага ги в напарфюмирани пликове и ги залепва с целувка. Как мечтае за мъжа, откраднал детството й и заменил го с шепот от лъжи. Бе живяла в някаква извратена приказка, в която двамата влюбени са разделени от чудовищната съдба.
Много ясно, че Кригър я обичаше. Обичаше я по извратен и жесток начин. И тя го обичаше. Обичаше мъжа, убил майка й. И това, помисли си Стив, изглеждаше толкова тъжно и трагично, колкото и самото убийство.
Законите на Соломон
8. Любовта е магия и тайнство, не логика и разум.
23
Такива сме, каквито сме
Жените вече не шумолят с рокли, помисли си Стив. Няма я Скарлет О’Хара с кринолина и фустите да се носи из стаята и да се прави на господарка.
Но ето ти я самата Айрини Лорд.
Кралицата влетя през вратата на кабинета му, очите й се спряха на купените от полицейска разпродажба мебели, колагеновите й устни се свиха, докато разсъждаваше дали ще е безопасно да сяда, да не би някоя хлебарка да полази по чорапогащника й.
— Трябва да поговорим — прошепна Айрини, сочните й устни едва помръднаха.
— Вик я няма — отвърна Стив.
— Не съм сляпа, Стивън. Стара и грохнала може би, но не и сляпа.
Стив знаеше, че тази забележка цели задължително опровержение, и се съгласи наполовина:
— Айрини, не си нито грохнала, нито сляпа.
— И?
— И не си стара. Ти си разкошна и жизнена и мъжете още душат след теб като скунксове слънчогледи.
— Благодаря ти, Стивън. Винаги съм те харесвала.
Това го сепна.
— Малко рано е още за джин с тоник, Айрини.
— Не съм пила. Дойдох да видя теб, а не дъщеря си, и да водя любезен разговор. Нямаш ли поне капка благоприличие!?
— А, това вече е Айрини, която обичам.
— Истината е, че и аз те харесвам, нищо че понякога ставаш направо непоносим.
— Благодаря.
— Знам, че дрънкаш глупости само за да ме дразниш, но понякога ставаш наистина агресивен и нахален.
— Нахален? По дяволите, Айрини, това са антисемитски приказки.
— О, за Бога! Престани!
— Искахме да се присъединим към вашите клубове. Ставали сме нахални. Искахме да учим в Принстън. Ставали сме нахални. Проклети нахални евреи!