„Кенесоу Маунтин, Фредериксбърг, Харпърс Фери…“
Имената не спираха. Но се редяха толкова тихо, че все още чуваше гласа на Мария и виждаше в съзнанието си полуотворените й устни, топли и сладки.
3
Канджа от миналото
Стив паркира колата и се възхити на шестметровото си подобие. Това му беше любимият момент от деня.
Двуетажният стенопис беше изтипосан върху олющения хоросан на стената на „Манекените“, агенцията за модели, където се намираше кантората „Соломон и Лорд“. Ето го Стив, седеше на бюрото с тъмносив костюм и четеше закони. Нещо, което никога не носеше и което никога не четеше. До него стоеше Виктория в рубиненочервено двуредно сако с ресни, гърдите й бяха по-големи и устните й по-пухкави, отколкото в действителност.
Художествено преувеличение.
И отдолу надписът, с красиви букви:
Виктория беше ужасена, разбира се. „Евтино“ и „сквернословно“ бяха двете й най-мили определения. Стенописът беше изрисуван собственоръчно от Анри Тусен, шестнайсетгодишен хлапак, когото Стив беше защитавал в съда за малолетни. Един от най-добрите художници на графити в Малък Хаити. Бяха го арестували, докато изтипосвал на една стена президента Буш в интимни отношения с коза. „Задълбочена политическа сатира“, беше казал Стив в защита на момчето. Съдията му даде условна присъда и Стив го нае да изрисува стената вместо хонорар за услугите си.
Докато влизаше в сградата, не можеше да се отърси от въпроса, който го занимаваше цяла сутрин.
„Колко точно да кажа на Виктория?“
Това беше един от най-повтарящите се въпроси във взаимоотношенията им, както професионални, така и лични. Беше по-открит с Виктория, отколкото с която и да било друга жена преди нея. Много ясно, че никога не беше изпитвал към друга жена толкова дълбоки чувства, колкото изпитваше към Виктория.
„Но тя е адски тесногръда!“
Спомни си фойерверките, докато течеше делото за настойничество на Боби. Изправен пред възможността държавата да му отнеме момчето, Стив тайно беше платил на Джанис, за да промени показанията си. Джанис и без това беше наркоманка. Когато Виктория разбра, направо избухна:
— Не можеш да подкупваш свидетел!
— Плащам й, за да каже истината. Ако не й платя, ще излъже и ще загубим.
— Въпреки това е незаконно.
— Кога ще пораснеш най-сетне? Когато законът не работи, трябва ти да го изработиш.
Пляс! Беше му зашила шамар. Як. Спаринг-партньор, а не съдружничка.
Така че как ли щеше да реагира, ако й кажеше истината?
„О, между другото, Вик, относно делото на Кригър. Забравих да ти кажа. Провалих защитата“.
Щеше да го размаже с твърдата като камък кленова бухалка на Бари Боне. Или пък с моделите на Марк Макгуайър, Хосе Кансеко или Рафаел Палмейро. Стив обичаше да събира бухалки на известни бейзболисти.
Или пък не. Можеше ли изобщо да не му повярва?
„Сам си се набутал? Ти, който лъжеш, за да спечелиш?“
Реши да й каже всичко за делото на Кригър. Какво беше направил и защо го беше направил.
Жените ценяха искреността. Беше го прочел в едно от списанията на Виктория, статия за взаимоотношенията, навряна между две обяви за наистина прекалено скъпи италиански обувки. Дайте израз на съмненията си, на страховете си, признайте слабостите си и тя ще ви разбере и ще ви прости.
Добре, щеше да разголи душата си. И то още днес. Наистина. Дощя му се да има Библия, над която да се закълне, зачуди се къде ли се е дянала онази, която задигна от хотелската стая в Орландо.
— Сти-ви! Сти-ви! — Пронизителен вой.
— Чакай! — Втори глас. По-висок и по-настоятелен.
Крясъците идваха отнякъде между фотостудиото и гардеробната.
„По дяволите! Ако не побързам, ще ме сгащят на стълбите“.
— Стиви, чакай!
Чу тропане на копита и само след секунда те вече бяха при него. Лекси и Рекси. Близначки блондинки. Модели, метър и осемдесет. Толкова меркантилни, колкото и дългокраки.
Едната носеше флуоресцентни прилепнали шорти и бял потник. Другата беше облечена със срязани джинси и бюстие на леопардови шарки. И двете бяха обути със сандали с каишки и остри токчета, които можеха да извадят окото на човек.
— Трябва да ми помогнеш — настоя Лекси. Или пък Рекси. Кой да ти каже?
— Няма начин — обади се сестра й.
— Какво има този път, Лекси? — каза името наслуки. — Много съм зает.