Стив стисна рамото на Боби. Нямаше да го целуне — защото приятелите му можеше да гледат.
Боби не понечи да отвори вратата.
— Не искам да ходя на училище.
— Защо?
— Първият час е физическо, вторият е свободен, третият е обществознание. Имам разрешение за самостоятелно обучение извън училище.
— Самостоятелно обучение? За магистър ли ще учиш?
— Мога да дойде в съда с теб, ако искаш.
— Имаш ли нещо черно на бяло в подкрепа на твърденията си?
— Господи, вуйчо Стив! Не ми ли вярваш?
— Колкото ти би ми повярвал, ако ти кажа, че мога да бия Шакил О’Нийл. Казвай сега какво става?
— Трябва да се явяваш пред някакъв съдия, нали?
— Да. Многоуважаваният Алвин Елайъс Шуорц. Защо?
— Дядо казва, че обвиняемият трябва да изглежда колкото се може по-симпатичен. Затова серийните убийци водят майките си в съда.
— И?
— Мога да те направя да изглеждаш по-симпатичен. Аз съм веществено доказателство номер едно в съдебната ти стратегема.
— Що за дума е това за едно дванайсетгодишно хлапе? Стратегема?
— Нали все повтаряш: „Ако законът не работи, изработи го ти“.
— Не и в този случай. Няма да те използвам като подпиралка.
— Стига, вуйчо Стив. „Ако законът не работи, впрегни племенника си“.
Виктория крачеше напред-назад пред съдебната зала на съдия Шуорц. Беше претъпкано с обвиняеми, техните съпруги, приятелки и майки. Отегчени ченгета и мазни лихвари на гаранции, претоварени надзорници и лъжесвидетели — всички плаващи субекти на криминалната съдебна система.
Мястото й беше познато, но въпреки това се чувстваше неловко. Това беше арената на най-големия й професионален фал. Рей Пинчър, щатският прокурор, я беше уволнил в залата на съдия Гридли, само на десетина метра оттук. Спомняше си как лицето й пламна, очите й се напълниха със сълзи и противниковият адвокат — Стив Соломон Мошеника — я довърши. Кофти начало на бурната им връзка.
По коридора забързано минаха двама съдии — Станфорд Блейк и Ейми Стийл Донър. Робите им се развяваха. Тя им кимна така, както кимат адвокатите: любезно, но не фамилиарно. Негова чест и Нейна чести се усмихнаха.
Какво ли си говореха? Можеше само да предполага.
„Това е Виктория Лорд. Стив Соломон я подлъга и тя провали делото си, а накрая взе, че легна с него“.
Докато се качваше с ескалатора преди секунди, срещна шефа на Углавни престъпления. Поздравиха се. Той я попита какво я е накарало да прекоси залива. Очакваше дело за убийство може би. Финансови злоупотреби. Нещо, което да напълни касата на адвокатска кантора „Соломон и Лорд“.
Не…
„Защитавам съдружника си за повторно нападение и нанасяне на побой“.
Нищо чудно, че се чувстваше неловко. Срамът не свърши с това, че Рей Пинчър я уволни. Можеше да разчита на партньора и любовника си за постоянни прояви на унижение.
Вратата на асансьора в дъното на коридора се отвори и се появи Стив.
С Боби!
Наблюдаваше как Стив се понесе към нея, потупваше познати по гърба, поздравяваше еднакво и адвокати, и прокурори. Усмихваше се и се смееше, и крачеше бодро. Все едно се разхождаше по огряна от слънцето горска пътечка и се канеше да бере ягоди, а не да се изправи пред съда. Спря за миг да размени две приказки с Ед Шола и Боб Джоузефсбърг, двама от най-добрите адвокати в града. Искаше да им покаже, че не е в затвора и че ако имат дела или клиенти, които са им под достойнството, могат да му ги прехвърлят.
— Здрасти, Вик! — провикна се.
— Ти си здрасти. Боби, защо не си на училище?
— Това ми е училищният проект — отвърна момчето.
— Боби е стратегемата ми — каза Стив.
Тя го дари с погледа си я не ме будалкай.
— Вярно е. Боби ще седи до мен.
— Просто ме остави аз да говоря — каза тя. — От теб се иска да кажеш само…
— Невинен. Знам, знам.
— Невинен, ваша чест.
— Добре. Ти командваш. — Обърна се към Боби. — Виж, хлапе, ще седнеш до мен и ще се изправиш, когато аз стана, за да кажа, че съм невинен.
— Това ли ти е стратегемата? — попита Виктория.
— И основният момент в защитата ни. Защитавал съм Боби онази вечер, когато по невнимание съм ударил Мирон Голдбърг. Подкрепил съм Боби, сега той ще подкрепи мен. Това е посланието ни.
— Като знам как е със зрението съдия Шуорц, съмнявам се, че изобщо ще види някой от вас.
— Нищо му няма на зрението, зле е със слуха. — Стив се извърна към Боби. — И ако Негова чест пусне една пръдня петдесет децибела, да не вземеш да се смееш.