Съдията се врътна на въртящия се стол с висока облегалка. Веднъж. Втори път. Трети път. Ту изчезваше от поглед, ту се появяваше, белите кичури над ушите му се развяваха. Когато столът спря да се върти, Шуорц каза:
— Не съм сигурен дали Соломон е вменяем. Къде е докладът на онзи психиатър от предишното дело?
— Още не е подаден, ваша чест. Господин Соломон е пропуснал последния сеанс.
— Ако това се повтори, отива право в затвора. Без да минава през началното поле. И без да взима двеста шекела.
— Съдия, не ме пращайте при онзи откачалник — примоли се Стив.
— Върви на психиатър! — нареди съдия Шуорц. — Как се казваше оня?
— Уилям Кригър — каза Пинчър.
— Същият. Върви при него. И ти, и хлапето. Искам да разбера дали Соломон е опасен, а малкото хулиганче — побъркано.
— Ваша чест, нямате право да съдите малолетни — намеси се Виктория.
— Той е в моята съдебна зала, госпожичке. В моето владение. Пише го в Магна Харта. Можеш да провериш.
— Но, ваша чест — настоя Виктория. — Насрочването на процес не допуска…
Съдията удари с чукчето.
— Приключих, госпожице Лорд. И двамата ви клиенти отиват на психиатър. Десет минути почивка. Ох, мехурът ми не е като навремето…
Законите на Соломон
10. Няма да го откриете нито при Дарвин, нито във Второзаконието, нито в „Дунсбъри“25, но е основна истина за човешката природа: Всички бихме убили, за да защитим хората, които обичаме.
29
Блусът на измамника
Апартаментът на Карл Дрейк в хотел „Фор Сизънс“ беше точно такъв, какъвто Стив си го беше представял. Бежови канапета с дебели възглавници във всекидневната, сив мрамор в банята и извито писалище от светло дърво в подредения кабинет. Прозорците гледаха към Бискайския залив, искрящ тюркоаз под обедното слънце. Зеленият атол на Кий Бискейн се виждаше в далечината. От другата страна на морската магистрала имаше десетина яхти. Точно каквото би желал човек за хиляда и двеста долара на нощ.
Но кой плащаше за това? Преди изобщо да седне на дивана, Стив си даде сметка, че Кралицата няма да получи нито шилинг от Карл Дрейк. Без значение колко пари беше откраднал, изглеждаше от хората, които пръскат с наслада и последния цент.
Стив беше попълнил обичайните протакащи искове, за да забави делото за изтеклата ипотека, но това можеше да спечели на Кралицата само известно време. Днес възнамеряваше да изтръска малко пари от Дрейк. Това беше първата от двете неприятни задачи в графика му; втората беше наложената от съда визита при доктор Уилям Кригър.
— Какво да бъде, Стив? — любезно попита Дрейк, застанал зад лъскавия, покрит с мрамор бар. — Шампанско? „Кристал“.
— Не, благодаря, Карл.
— Чакай. Бива ме в тези работи. От вечерята разбрах, че след мръкване пиеш текила. Което означава, че през деня… — Дрейк посочи бутилка малцов скоч, после погледна към бутилката „Мейкърс Марк“. — Обзалагам се, че си бърбънмен.
— „Хемлок“, ако имаш. „Драйно“ с лед, ако нямаш.
— Тежка седмица, а? — Отново лекият британски акцент. Оставаше само да каже и „стари друже“.
— Карл, малко ми е неудобно… — почна Стив и млъкна.
Дрейк си наля скоч с лед, отиде до отсрещното канапе и седна на облегалката. Носеше ленени панталони с цвят на разтопено масло и лъскава синя риза, платът беше толкова нежен, че ти идваше да го погалиш.
— Айрини ли те помоли да дойдеш?
— Забрани ми да идвам.
— Често ли нарушаваш разпорежданията на клиентите си?
— Непрекъснато. Мисля, че ако са били достатъчно умни, е нямало да имат нужда от услугите ми.
Дрейк му се усмихна мило. Изглеждаше като добре заучен жест на добре възпитан финяга с добър акцент.
Стив си пое дълбоко дъх и огледа внимателно стаята. Портрет на сър Франсис Дрейк, сложен на статив. Карта на седемте морета от 1550 година, закачена на табло. Полиуретаново блокче със златни монети — испански дублони, реши Стив — стоеше на бюрото, изкусителна примамка за всички евентуални наследници на капера от шестнайсети век. Куфарче от телешки бокс, пълно с документи.
Стив се извърна към Дрейк и каза:
— Какво имаш в джобовете на скъпите панталони, които си нахлузил?
— Моля?
— Портфейл? Ключове? Извади ги!
— Ще ме ограбваш ли?
— Когато те провеся през балкона за краката, не искам нищо да изпадне.
Дрейк се разсмя, скочът се разлюля в чашата му, същински златен водовъртеж.
— Предполагам, че на това се вика „изръсване“, нали? Но доколкото разбрах, не можеш да си позволиш нови явявания в криминалния съд.