Планът за днес? План, изцяло лишен от разум.
„Незаконен, да. Опасен, да. Но разумен — не“.
Съдия Шуорц му беше наредил да води Боби при Кригър за експертно мнение. Щом като щяха да ходят в къщата на Кригър, защо да не огледа какво има там? Защо да не влезе и да види какво ще намери?
— Подранили сме — каза Боби. — С двайсет и една минута и трийсет и четири секунди.
Стив отби до бордюра и спря.
— Искам да ме чакаш в колата. Трябва да свърша нещо.
— Какво?
— Не мога да ти кажа. И когато се видиш с Кригър, не споменавай, че сме дошли по-рано, става ли?
Боби свали очилата си и ги изчисти с предницата на жарсената си фланелка на „Марлините“; беше стиснал здраво устни. Бейзболната му шапка с надпис „Соломон и Лорд“ беше обърната на обратно.
— Пак ли ще се забъркваш в неприятности, вуйчо Стив?
— Защо мислиш така?
— Защото носиш колан с инструменти, а не си шлосер.
— Това е чантичка за кръста за тичане, а не колан с инструменти.
— Тогава защо си сложил вътре шперцове и ключове?
— Много питаш, хлапе.
— Законът на Флорида, член 108, параграф шест — каза Боби. — Забранено е носенето на инструменти за взлом с цел използването им за проникване в чужда собственост или кражба.
Проклета ехолалия, помисли си Стив. Боби се беше размотавал из офиса, когато Стив беше поел защитата на Омар Ортега, младеж, обвинен в притежанието на метален лост, подходящ за разбиването на автомати за паркиране. Ортега твърдеше, че е невинен, макар че плати хонорара му с монети от по 10 и 25 цента.
— Нали сме поканени в къщата на Кригър, Боби?
— Да, съдията каза, че трябва да ходим при него.
— Значи не нарушавам ничия собственост. Просто идвам по-рано. Какво съм виновен, че може да има заключени врати или шкафове?
— Мама казва, че ако влезеш в затвора, мога да ида да живея при нея.
— Много гостоприемно от нейна страна.
— Казва, че дори и да не идеш в затвора, ще накара съдията да й даде попечителските права.
— Ти какво мислиш по въпроса?
— Знам, че се държа с мен много лошо, но тогава беше толкова зле, че просто не зависеше от нея. Не я мразя, пък и тя има нужда от мен, защото е съвсем сама. Искам да кажа, че няма дори приятели.
Помълчаха. Стомахът на Стив се бе свил на топка. След няколко минути щеше да се промъкне в къщата на Кригър като крадец, но единственото, което го плашеше, беше, че племенникът му явно е готов да го изостави.
— Какво искаш да кажеш, Боби? Искаш да живееш с майка си, защото я съжаляваш?
Очите на момчето се напълниха със сълзи.
— Знам, че я мразиш за това, което ми направи.
— Не я мразя. Тя все пак ми е сестра. Но ми е трудно да кажа, че я обичам.
— А на мен пък ми е майка.
„Майка!“
Стив не споделяше топлината, която се разливаше като река у Боби. Честно казано, единствените чувства, които хранеше към сестра си, бяха човекоубийствени в същината си.
— Искам да направя това, което е най-добро за теб — каза Стив. Мъчеше се да потисне желанието си да изкрещи: „Ако не те бях взел от нея, отдавна щеше да си мъртъв!“
— Аз пък искам да престанете да се карате.
— Добре. Нещо друго?
— Искам да се виждам с мама, но да продължа да живея при теб, вуйчо Стив. Ние с теб си оставаме заедно, нали?
Стив усети как мускулите му се отпускат.
— Добре, ще видя как мога да се разбера с Джанис. По-добре да знам къде си, отколкото да се криеш, за да я виждаш. Но искам доказателство, че е чиста. Става ли?
— Става. — Боби вдигна ръка и плеснаха длани.
Стив отвори вратата и беше вече с единия крак навън, когато Боби добави:
— Моля те, внимавай много, вуйчо Стив. Ако загазиш, какво ще стане с мен?
На алеята пред къщата на Кригър беше паркиран един лексус. Стив реши, че собственикът му е пациент, дошъл за терапевтичен сеанс. Тръгна по покрита с розови плочи пътека, която минаваше покрай живия плет от хибискус и излизаше в задния двор. Точно както и предполагаше, Аманда се приличаше там, топла и гола, под лъчите на обедното слънце. Но преди да завие зад ъгъла, което значеше да се изтъпанчи пред прозореца на кабинета на Кригър, Стив се шмугна във вестибюла. Страничната врата на кухнята беше отворена и той влезе.
Кухнята се нуждаеше от обновяване, но иначе беше чиста и просторна. Имаше кана кафе, още топло.
„Допи ми се кафе, докторе“.
Планираше алибито си.
Вътрешна врата водеше към коридор, който стигаше до всекидневна. Традиционни мебели, бахамски щори на прозорците, рядко използвана камина. Над камината — картина. Идеализиран портрет на Кригър на голямата му яхта „Психотерапия“. Психиатърът изглеждаше малко по-висок и по-слаб. С бронзов загар и мускули, с едната ръка хванал руля, с другата — дросела. Мъж, който държи всичко под контрол.