Стив винаги си беше мислил, че портретите трябва да са само на мъртви предци. Не беше ли акт на необуздано его да поръчаш портрет на самия себе си? Може би яхтата на Кригър трябваше да бъде прекръстена на „Нарцисизъм“.
Качи се по стълбите за втория етаж, стъпваше тихо.
„Какво по-точно търсиш, по дяволите?“
Не знаеше. Не очакваше да намери документ, закачен в рамка на стената: „Аз убих Джим Бишиърс, Нанси Лем и Оскар Делафуенте. Искрено Ваш: Доктор Бил“.
Но човек никога не знае. Дневник. Недовършени мемоари. Стив имаше дело, в което клиентът му си беше направил списък, за да не забрави да си купи маска, и беше отбелязал и адреса на банката, която възнамеряваше да обере.
Чувстваше, че трябва да направи нещо. Да открие нещо. А не просто да чака Кригър да предприеме следващия ход.
В края на стълбите — коридор. В дъното имаше отворена врата и той влезе през нея.
Спалня.
Голямо легло. Четири стълба, олекотена завивка, сребриста.
Огледа стаята, опитваше се да долови вибрациите от човека, който спеше тук. В ъгъла, на пиедестал, бронзова скулптура, торс на момче. По стените — карибско изкуство. Картини с ярки цветове. Полуоблечени островитяни в лодки или с мотики. Млади момичета, пак полуоблечени, носят реколтата.
Върху скрина — мъжка кутия за бижута. Стив я отвори — нямаше нужда от шперц или ключ. Два мъжки часовника, скъпи. Копчета за ръкавели. Злато, оникс, нефрит. Прокара пръст по филца, с който беше облицована кутията. Нищо скрито отдолу.
Някъде в къщата изгъргориха тръби. Стив си погледна часовника. След десет минути трябваше да вземе Боби от колата.
Беше се надявал да открие компютър. И да намери нещо в него. Престъпници, които, никога не оставяха отпечатъци на местопрестъплението, оставяха пътечка от трохи в прозореца „Хистъри“ на лаптопите си. Един мъж, който се беше опитал да убие жена си, като пусне включен сешоар във ваната, беше задръстил хард диска на компютъра си с десетки страници за убийство с ток.
Но в спалнята на Кригър нямаше компютър. Трябваше да търси улики по старомодния начин. Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Деветмилиметров глок в кобур. Добре, съвсем нормално за Южна Флорида. В долното чекмедже стар албум. Пожълтели снимки от колежа и медицинския факултет. Стив прегледа набързо джобовете със снимки.
Пак чу гъргорене на тръби в стените.
Спря на страница с любителски снимки. Написана на ръка дата на страницата, преди седем години. Снимка на жена в края на трийсетте и момиче, което, грубо погледнато, беше на възрастта на Боби. На плажа, по бански, усмихваха се към обектива, примижали на слънцето. Сянката на фотографа се беше плъзнала по пясъка към тях. Жената беше Нанси Лем. Стив беше видял доста нейни снимки по време на процеса и я позна веднага. Момичето беше Аманда — Мери Аманда по онова време. Бедрата й още не се бяха закръглили и бюстът на практика беше невидим, но чертите бяха нейните.
Стив седна на ръба на леглото и обърна на следващата страница. Този път Нанси я нямаше. Само Аманда. До басейна на Кригър.
Гола.
Така, както Стив я беше видял преди две седмици. Но тези снимки бяха направени, когато е била на границата между детинството и женствеността. Различни пози. Голата нимфа се протягаше, извила гръб на едната снимка, кършеше мършаво бедро на следващата, изпъваше рамене, извръщаше се настрани, за да се видят гърдите й, едва напъпили, после с лице към обектива и разтворени крака, безсрамно изложила на показ рехави косъмчета, русолявочервеникави на слънцето. Усмихната глуповато на следващата снимка, със съвсем невинен вид. С прелъстително издадени напред устни на друга — детска пародия на порнография. Снимка в близък план, само главата, показваше и още нещо. Изцъклен поглед.
Дрогирана! Беше се надрусала с нещо.
На дванайсет или тринайсет. Гола и друсана. В това имаше нещо едновременно тъжно и ужасяващо. Колкото до Кригър, можеше ли да има някакво съмнение? Беше едновременно убиец и педофил. За миг Стив си представи, че е баща на Аманда. Какво щеше да направи? Щеше да пребие Кригър с бейзболна бухалка. Като начало. Щеше да му счупи всяка костичка, като започне от глезените и върви нагоре към обезумелия му череп.
„Да, Кригър, всички сме способни на убийство. И вероятно всички можем и да го оправдаем“.
Една от снимките му беше смътно позната, но с какво? Разгледа я внимателно. Аманда с ръце, изпънати назад, и наведени напред рамене, като плувец на кубчето преди старта на надпреварата.