Тя взе рендето. В интерес на истината кулинарните й умения бяха ограничени до няколко блюда, но усещаше, че това е само разгрявка, Стив още се разкършваше. Изглеждаше малко нервен. Явно преследването на сериен убиец не беше толкова страшна задача, колкото да се гмурнеш в собствените си емоционални дълбини.
— Бива те в толкова много неща — продължи Стив. — Страхотна си с Боби, хлапето те обожава.
— Взаимно е.
„Добре, поне тръгнахме в правилната посока, макар и със скоростта на морска крава. Хайде, Стив. Да минем от чувствата на племенника към чувствата на вуйчото“.
— Може би трябва да си поговорим с теб, докато Боби си е в стаята — каза Стив. — За лични работи.
Тя спря да стърже сиренето, без да пуска рендето.
— Разбира се.
— Има неща, които искам да ти кажа отдавна, но знаеш как става…
Извади едно резенче домат от купата и остави думите да висят във въздуха. Стоеше с вързан език. Не беше обичайното му състояние. Тъмната му коса беше разрошена, едната му буза беше изцапана със сажди. Приличаше на хлапе, помисли си тя, отчасти вероятно и заради тениската с надпис: „Не съм инфантилен, тъп вмирисан задник такъв!“
— Продължавай, Стив. Няма да боли.
— Защо тогава имам чувството, че си режа вените?
— Когато имаш връзка, трябва да се довериш на другия. Можеш да споделяш чувствата си, да разкриваш страховете си, слабостите си. — Тя вдигна ръка и избърса саждите от бузата му.
Той въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Ето, почна се“.
Тя взе чашата си и зачака. Две глътки чакане. Имаше толкова много неща, които искаше да чуе. Думи като „любов“, „планове“ и „бъдеще“, та дори и „сватба“ и „деца“. Естествено, знаеше, че е объркан. Мъжете си бяха такива. Копнееха за любовта на жена и когато я получеха, ги обливаше студена пот.
— Помниш ли какво ти разказвах за Колежанските световни серии? — попита Стив.
Това я озадачи, но все пак каза:
— Отборът ти е бил назад с една обиколка през деветия ининг. Но са те изкарали на трета база в края на играта.
— Какво друго? Какво все ти повтарям?
Това явно беше някаква метафора, реши тя, но каква по-точно? Стив връщаше спомена за най-унизителния ден в живота си. Беше провалил съотборниците си. Вероятно искаше да каже: „Искам да сме един отбор завинаги, Вик, и никога няма да те предам“.
— Казваш, че си я хванал и че реферът е свирил лошо.
— Да, на снимките може и така да изглежда. Но истината е, че усетих как ръкавицата на третия бейзман ме докосна по ръката, когато се хвърлих към базата. През цялото време, Вик, съм лъгал себе си и всички останали. Проклетата истина беше, че бях аут.
„Добре, Стив, изкарали са те от играта. Отборът ти е загубил. Какво общо има това с нас?“
Но не искаше да изглежда критична. Какво беше казала майка й?
„Жената трябва да подкрепя мъжа си“.
Обви ръцете си около врата му и се притисна към него, носовете им почти се докоснаха.
— Разбирам, скъпи. Чувстваш, че цял живот си живял в лъжа.
— Е, не цял живот. Но сега ми олекна, като ти казах какво всъщност се случи.
— Значи отношенията ни могат да преминат на ново ниво? — Подбутваше го, опитваше се да го улесни.
— На какво ниво?
— Мислех, че искаш да си излееш душата, да споделиш чувствата си, забрави ли?
— Да. Чувствах се зле и сега, когато ти казах истината, се чувствам по-добре.
— Ти се чувстваш по-добре? — Тя отстъпи крачка назад, крачка на удивление. — А какво става с нас? Къде отидоха думи като „любов“, „планове“, „бъдеще“? Къде е моето място в твоя живот сега, когато знаем, че си бил чисто и просто аут?
Стив изглеждаше сащисан. Удари една глътка от бирата и отиде до прозореца. От скарата се вдигаше бял дим — или беше избран нов папа, или беше време да слага пържолите. Той се обърна към нея.
— Вик, през всичките тези години не съм казвал на никого какво наистина се случи на мача. Нямаше да го кажа и на теб, ако не те обичах.
— Продължавай, съдружнико. Какво още?
— Съжалявам, че се държах като кретен за преместването. Мислех си, че нещата са си добре така, както са. Всеки си имаше личното пространство и ме беше страх, че ако нещо се промени, ще се отправим право в голямото неизвестно. Вероятно това ме подплаши.
— А сега?
— Животът е голямо неизвестно, нали? Ако бягаме от рисковете, бягаме от живота.
— Значи наистина имаш планове? За нас имам предвид.
— Главата ми е пълна с планове, само че аз ги наричам „надежди“. Когато се срещнахме, дори не смеех да планирам, че ще искаш да си с мен. Но със сигурност се надявах. Дори когато се събрахме, надеждите ми винаги бяха придружени от страхове. Най-големият беше, че някоя сутрин ще се събудиш и ще осъзнаеш каква гигантска грешка си допуснала. Дори сега ми е трудно да повярвам, че искаш да живееш с мен и да ми помагаш в отглеждането на Боби. Що се отнася до бъдещето, е, и за него имам надежди.