— Боби, недей!
Спомни си какво му беше казал доктор Бил.
„Мъжът е ловец. Мъжът убива плячката и обладава жената, която иска“.
— Не, Боби. — Тя отново бутна ръката му. Твърдо, така, както ги учат майките, реши Боби.
— Хайде, Мария. Искаш го. Знам, че го искаш.
Отново чу гласа на доктора, сякаш беше тук и ги наблюдаваше:
„Когато каже «не», означава «може би». Когато «може би», означава «да»“.
— Боби, харесвам те. Наистина. Но нека само да се целуваме.
Целият се изпоти и стомахът му започна да се надига. Но толкова се беше надървил, че вече започваше да го боли. Хвана лявата й ръка с дясната си и я стисна отстрани. После плъзна другата си ръка по гърба й и се опита да разкопчае розовия сутиен.
— Боби! Не!
Тя се мяташе, но вероятно искаше само да го възбуди още повече.
„Жените винаги отстъпват на силните мъже“.
Не можеше да разкопчае проклетото нещо, така че дръпна сутиена и той се смъкна на корема й.
— Ох! Боби, какво правиш?
„Бъди мъж, Робърт. Вземи каквото искаш. На Мария ще й хареса. Повярвай ми. Знам“.
— Ще ти хареса, Мария — каза Боби, мъчеше се да говори с дебел глас. — Повярвай ми. Знам.
36
Какво искат момичетата
Въздухът не биваше да ухае толкова сладко в такава нощ, помисли си Стив.
Гюрукът на мустанга беше свален, във влажния въздух миришеше на жасмин, пълната луна ту се появяваше, ту се скриваше сред облаците. Той караше по Олд Кътър Роуд. Беше по-разтревожен, отколкото беше показал пред другите.
С целия хаос, който се беше развихрил — Джанис и Кригър, Айрини и Виктория, Фрескин и Голдбърг — се чудеше дали е прекарвал достатъчно време с Боби. Беше ли оставил собствените си проблеми да го отклонят от най-важното нещо в живота му?
„Престани да се тревожиш. Боби е добре“.
Не спираше да си го повтаря. Момчето не беше избягало от къщи, не беше отвлечено. „Мария е първото момиче, което му е показало обицата на пъпа си, така че експериментира. Вероятно се натискат под някоя палма и ще се появят на разсъмване, потни и изпоядени от комарите. Нормално е.
Добре е. Стига си се тревожил“.
Вече беше проверил в Кокоплъм, беше слязъл до залива и после се беше върнал до кръговото на Гдйбълс Уотъруей. Сега зави наляво по Матсън Хамък. Мина покрай пустата поляна за пикник и подкара успоредно на алеята за велосипедисти, която се виеше през преплетените черно-червени мангрови дървета. Спря на соленото езеро. На паркинга нямаше коли. Рамката за велосипеди беше празна.
Нито Боби. Нито Мария.
Слезе от колата и заобиколи езерото, което беше на метри от залива. Беше прилив и във въздуха се носеше мирис на тиня. Жерави се разхождаха по мокрия пясък, търсеха си ранна закуска. От другата страна на залива по небостъргачите на Кий Бискейн проблясваха светлинки. На север високите сгради в центъра бяха тъмни.
Тишината наруши един голям траулер — пърпореше през канала. Ранно начало на риболовния ден. На хоризонта над океана проблясваха светкавици и озаряваха перестите облаци. Вятърът се усилваше и се вдигаха вълни. Пълната луна се скри зад сгъстяващите се облаци, но продължаваше да свети на небето като лампа през абажур. Прогнозата обещаваше дъжд и гръмотевични бури, предизвикани от наближаващия студен фронт.
Стив се върна в колата и подкара още по на юг по Олд Кътлър. Спря пред тропическия парк „Феърчайлд“. Беше водил Боби тук няколко пъти, на момчето му беше харесало заради тишината. Шумовете все още го притесняваха. Спокойствието беше най-важното за терапията му.
Паркира при портата. Беше заключена. Слезе от колата, като остави фаровете включени. Клекна на тясната прашна алея, която вървеше покрай оградата до входа. До хибискуса имаше следи от велосипеди. Два на брой.
„Добре, и какво?“
Първо, следите бяха пресни. Беше преваляло за кратко късно следобед и следите бяха оставени след това.
„Супер! Заслужи скаутска значка, но както вече казах, какво от това?“
Оттук нямаше накъде да продължиш. Пътеката свършваше до оградата. Значи колоездачите трябваше да се спрели и да са оставили колелата си тук. Може би бяха влезли вътре.
И после какво?
Стив не знаеше. Само че, в червеникавата пръст две следи от гуми се приближаваха към оградата, а се връщаше само една. Какво беше станало с другото колело?
В същия момент мобилният му телефон иззвъня и той се стресна. На екрана бе изписан домашният му телефон.
— Кажи, Вик?
— Боби тъкмо идва с колелото.
— Супер! Мария прибрала ли си е?
— Не. — Усети напрежението в гласа й. — Стив, Боби не знае къде е.
Малко преди зазоряване Стив зави и спря на алеята пред къщи — и чу как някой извика.