„Кое би било по-добре? Доказателство, че е била тук? Или нищо?“
Но сакът беше празен. Нямаше барети на малки момиченца, нито бели чорапи, нито бележки, в които да пише „Помощ“!
После долови аромата. На какво беше? Навря главата си в сака и вдиша дълбоко. Цитрус. Сякаш в сака беше имало портокали.
„Или момиче, напръскало се с парфюма на майка си!“
Помнеше мириса от стаята на Боби.
Втурна се към вратата на салона. Стъкло в метална рамка. Заключено. Грабна клещите от шкафа и го счупи. Звукът го стресна. Но не се чу аларма. Никой не извика. Единствено пеликанът реагира: размаха огромните си криле и отлетя да си търси по-тихо местенце.
Стив бръкна през счупеното стъкло, отвори и влезе в салона. От едната страна имаше кухня. Печка, хладилник, микровълнова, вградена пейка и занитена за палубата маса. По стените — грамоти, които свидетелстваха за улавянето на много невинни риби в най-различни състезания.
— Ехо! — провикна се той. — Мария!
Нищо.
Слезе няколко стъпала надолу, подгизналите му маратонки скърцаха. Провери каютите. Оправени легла, чисто и подредено. Нямаше никого. Продължи напред. Хавлиена кърпа, преметната над вратата на душа. Мокра.
„Тя е тук! Или е била тук!“
Върна се в салона. Водата плющеше, фендерите се удряха в корпуса. Една петметрова яхта подскачаше към открито море — две хлапета не обръщаха внимание на флага. Някъде под палубата нещо изскърца и нещо друго изтрака. Корабни звуци. Нищо не значеха.
— Мария!
Чу тропане. Метал върху метал? Не, по-тъп звук. Можеше да е всичко или нищо.
— Мария!
Троп! Троп!
От машинното. Намери люка, вдигна го, взе фенера от скобата и се провря по стълбата към потъналото в пълен мрак отделение. Огледа резервоарите и тръбите, подпорните и напречните греди и двата огромни дизелови двигателя.
До тях, на колене, с лепенка на устата, с омотани ръце и крака, вързана за единия, седеше Мария Муньос Голдбърг. Очите й бяха затворени и тя удряше чело в палубата. Троп! Троп! Троп!
39
Спасителна акция
С разтуптяно сърце, Стив отлепи лепенката от устата на Мария и трепна, когато тя извика от болка. Имаше червени следи около устните, челото й се беше разкървавило от ударите в палубата. Цялата трепереше. Хълцаше, по бузите й се стичаха сълзи. Ръцете й бяха вързани зад гърба.
Стив почна да ги развързва, но гърдите й се разтрисаха от ридания, ръцете й трепереха и му отне доста време. Не бяха морски възли. Никой не бе имал намерение да ги развързва.
Мария почна да разтърква изтръпналите си китки.
— Благодаря. Благодаря. Страшно благодаря — проплакваше между риданията.
Стив я прегърна.
Въздухът беше мръсен и застоял и Стив усети как потта се стича по ръцете му. Опита се да развърже въжето около глезените й, но беше прекалено стегнато и се беше врязало в кожата. Другият му край беше завързан здраво за рамата на двигателя.
— В кокпита има нож. Ей сега идвам, Мария.
— Не! Не ме оставяй. Моля те!
Стив седна до нея. Можеше да й даде минутка утешение.
— Къде е Кригър?
Името явно не й говореше нищо. Е, похитителите обикновено не се представят.
— Мъжът, който те отвлече. Къде отиде?
Тя поклати глава. Не знаеше.
Дали не беше в шок? Но после думите се изляха от устата й. Започна от началото. Боби се държал гадно и тя решила да се прибере сама с колелото. До колелото обаче я причаквал някакъв мъж. Сграбчил я и я хвърлил в колата си. Видяла само, че е беемве. Бръкнал под потника и свалил сутиена й, опипал я. Решила, че ще я изнасили, но той само я притиснал, после пъхнал сутиена й в чантата на Боби.
— После прибра колелото ми в багажника. Реших, че каквото й да ми направи, ще ме пусне да се прибера у дома с колелото. Но след като ме върза и покарахме известно време, той ми взе шапката и я напъха в чантата на моето колело.
— Твоята шапка?
— Не, на Боби. Със „Соломон и Лорд“. Винаги я носи.
„Включително в деня, в който ходихме при Кригър“.
— После хвърли колелото ми в някакъв храсталак.
— Близо до пътя?
— Да. На няколко метра.
„Та колелото да бъде намерено. С косми от косата на Боби в шапката, отпечатъци и ДНК по цялото колело. Още едно доказателство, още един пирон в ковчега“.
— После ме натъпка в един голям сак и ме натика в багажника. Сигурно съм припаднала, защото следващото, което си спомням, е, че бях тук, цялата овързана.
Отново се разплака.
— Каза ли ти нещо?
— Само, че ще се поразходим с лодка, но трябвало да изчакаме да отворят магазина. Попитах го сандвичи и напитки ли ще купува, но той само се разсмя.