Пинчър се разсмя.
— Леле мале! Явно гузната съвест те мъчи.
Вече беше на Бискейн Булевард, мина покрай Кулата на свободата, сградата датираше от Ренесанса и някои й викаха маямския Елис Айланд. Стотици хиляди кубински бежанци бяха пратени там през шейсетте години на миналия век. Сега един предприемач искаше да я обгради с небостъргачи.
— Доколкото си спомням, Шугър, ръцете ти не са съвсем чисти.
Пинчър издиша така, че дъхът му изсвири в слушалката и в ухото на Стив.
— Работата ми беше да го осъдя тоя пич. Твоята беше да го защитаваш. Аз си свърших моята работа, Соломон.
Разговорът се извърташе гадно. Пинчър заплашваше ли го?
— Защо ми се обаждаш, Шугър Рей?
— За да ти кажа, че не мога да те защитя. Ако ме призоват за свидетел, ще кажа истината. Ако те покрия, само ще се прецакам. Злоупотреба със служебното положение. Възпрепятстване на справедливостта. Лъжливи показания.
— По дяволите, правиш го всяка сутрин преди закуска.
— Няма да е никак смешно. Пичът се е настървил за парите ти.
— Нямам пари и Кригър го знае.
— Значи ще му стане гот да те види в ролята на обвиняем.
Стив замълча. Разговорът отново навлизаше в бурни води. По пътя към моста на Брикуел Авеню натисна клаксон на един, който сменяше платната, крайслер круизър с регистрационна табела на кола под наем. „Проклети туристи! Защо не си стоят в Дисни Уърлд и не ни оставят сами да си задръстваме улиците?“
Закъсняваше, представяше си как Виктория нетърпеливо потропва с ръчно шитите си обувки по мраморния под на апартамента в луксозния небостъргач. Настроението му се помрачи. Желанието му да купи надценен с пъти недвижим имот се изпари на секундата.
— Никога не съм те карал да правиш нещо нередно — продължи Пинчър. — Помниш го, нали, Соломон?
Много ясно, че записваше разговора. Искаше да се оневини и се опитваше да изтръгне самопризнания.
— Спомням си само — отвърна Стив, — че когато жена ти я нямаше, ме помоли да те уредя с някоя манекенка.
— Ти си кретен, Соломон!
— И като се замисля, се сещам, че ме пита и откъде можеш да си вземеш метамфетамини.
„Пусни го пред съдебните заседатели, Шугър Рей“.
— Същият си като баща си, знаеш ли, Соломон?
— Не го замесвай.
Пинчър се разсмя, все едно кон цвилеше.
— И двамата се държите така, сякаш сте над закона. И двамата ще свършите по един и същи начин. Няма ли да е показателно, баща и син, и двамата лишени от права?
— Баща ми не е лишен от права. Сам се отказа. Това е единствената разлика между него и мен, Пинчър. Аз никога не се отказвам.
Но областният прокурор вече беше затворил.
Виктория стоеше на балкона на високата жилищна сграда, четирийсет и един етажа, с изглед към залива, десетина платноходки бяха издули платна в триъгълна надпревара. От дясната й страна бе морският виадукт „Рикенбакер“, небесният мост към Кий Бискейн. Виадуктът „Макартър“ беше вляво и свързваше сушата с Уотсън Палм и островите Стар по пътя към Маями Бийч. Отвъд тях в далечината се виждаха синьо-зеленикавите води на Атлантическия океан.
Не беше лошо. Представи си как се събужда всяка сутрин по изгрев слънце и излиза с чаша портокалов сок на балкона. Спокойствие. Отмора. Тишина. Докато Стив не пусне „Спорт Център“, за да чуе последните резултати от Източния бряг.
От югоизток повя бриз и донесе благоухания. Разкошен апартамент, великолепна гледка, пазарен ден.
„Тогава защо съм толкова нервна?“
Заради Стив естествено. Закъсняваше както обикновено. Но не това я тормозеше. Когато обичаш някого, го приемаш с всичките му странности, дори когато те дразнят.
Приватизираше дистанционното.
Пиеше мляко директно от кутията.
И дразнещ навик номер 97: пращаше я в съда да се пеняви за мижави дела, които всъщност намираше той, ама не му се занимаваше.
Всичко това вървеше заедно с територията, каквато беше понякога омайната, но по-често изтощаваща земя на взаимоотношенията им. Днес я занимаваше нещо много по-важно. Щяха да купуват жилище, за да живеят заедно, и това само по себе си пораждаше стряскащи въпроси.
„Това ли е мъжът, с когото искам да прекарам живота си? Може ли двама толкова различни хора да създадат семейство?“
Опитваше се да намери логичен отговор, но нима сърдечните дела могат да се решават с разум? Преди си мислеше, че може. Бракът е съдружие, нали така? Сливанията и придобиванията й се удаваха с лекота в първи курс, после получи награда за съдружия и корпорации в правния факултет. Деловите споразумения се основаваха на сътрудничество между съмишленици с обща цел. Защо не можеше и любовта да следва същата логика? Защо бракът да не бъде взаимноизгодно съдружие между двама души със сходни интереси и вкусове? Това пресметливо мислене я беше натикало в прегръдките на Брус Бигбай, строителен предприемач, производител на авокадо, Мъж на годината на „Киванис Клуб“. Чист американец, идеален отвсякъде. Вярваше, че общите им интереси — опера, импресионисти, летуване в Кейп Код — са предпоставка за уравновесен живот без стрес. Но щом се сгоди за Брус, откри, че животът е лишен от вълнение и наслада, и…