— Е, умнико — каза Макс, без да снема очи от огледалото, — няма ли да кажеш нещо?
— Какво значи всичко това?
— Ей, Ал — викна Макс, — нашият умник иска да знае какво значело всичко това.
— Защо не му кажеш? — чу се гласът на Ал от кухнята.
— А ти какво мислиш, че значи?
— Не знам.
— Какво предполагаш?
Макс говореше, без да откъсва очи от огледалото.
— Предпочитам да мълча.
— Чуваш ли, Ал, умникът предпочитал да мълчи.
— Чувам те, не викай толкова — обади се Ал от кухнята. Той беше вдигнал прозорчето, през което подаваха блюдата от кухнята и го бе подпрял с бутилка кечъп. — Слушай, умнико — обърна се той към Джордж. — Мръдни малко настрана. А ти, Макс, малко наляво.
Той напомняше на фотограф, който наглася позите за групова снимка.
— Отвори си устата, умнико — каза Макс. — Какво мислиш, че ще стане сега?
Джордж не отговори.
— Ще ти кажа: смятаме да очистим един швед. Знаеш ли един дълъг швед, казва се Оле Андерсон?
— Знам го.
— Идва да яде тук всяка вечер, нали?
— Случва се да дойде.
— Идва в шест, нали?
— Когато изобщо идва.
— Всичко това ни е известно. Да поговорим за нещо друго. Ходиш ли на кино?
— Понякога.
— Трябва да ходиш по-често. За умници като теб добре е да ходят на кино.
— Защо ще убивате Оле Андерсон? Какво ви е сторил?
— Не е имал възможност да ни стори каквото и да било. Изобщо не ни е виждал.
— Сега ще ни види за пръв и последен път — обади се Ал от кухнята.
— Тогава защо ще го убивате?
— Заради един приятел. Просто, за да услужим на един приятел.
— Затваряй си устата! — каза Ал от кухнята. — Много дрънкаш.
— Нали трябва да го забавлявам. Така ли е, умнико?
— Много дрънкаш — повтори Ал. — Моят умник и черният сами се забавляват. Вързах ги и стоят кротко като пансионерки в манастир.
— Сигурно си бил в манастир?
— Може и да съм бил.
— Бил си в манастир с решетки. Джордж вдигна очи към часовника.
— Ако някой влезе, казваш му, че готвачът го няма, и ако въпреки това не се омете, влизаш вътре и готвиш сам. Ясно ли е?
— Добре — каза Джордж. — А с нас какво ще правите?
— Зависи — каза Макс. — Това не може да се реши предварително.
Джордж отново погледна часовника. Беше шест и четвърт. Вратата откъм улицата се отвори. Влезе един шофьор на автобус.
— Здравей, Джордж — поздрави той. — Мога ли да хапна нещо?
— Сам излезе — отговори Джордж. — Ще се върне след половин час.
— Тогава по-добре да отида другаде — каза шофьорът. Джордж погледна часовника. Беше шест и двадесет.
— Добре беше — похвали го Макс. — Ти си истински джентълмен.
— Той знаеше, че ще му пръсна черепа — каза Ал от кухнята.
— Не е за това — възрази Макс. — Умникът е добро момче. Харесва ми.
— Няма да дойде — каза Джордж в седем без пет. Междувременно бяха влезли двама души. Веднъж Джордж трябваше да отиде в кухнята, за да приготви сандвич с шунка и яйца, който един човек искаше да вземе за в къщи. В кухнята той видя Ал, седнал до прозорчето, с килнато назад бомбе. Под прозорчето стоеше опряна една ловна пушка с прерязани цеви. Ник и готвачът седяха гръб до гръб, с напъхани в устата кърпи. Джордж приготви сандвича, зави го в пергамент, сложи го в книжна кесия и го занесе на човека, който плати и излезе.
— Умникът умее всичко — каза Макс. — И да готви, и всичко останало. Като се ожениш, жена ти ще има кой да й готви, умнико.
— Така ли? — каза Джордж. — Както и да е, вашият приятел, Оле Андерсон, няма да дойде.
— Ще му дадем още десет минути — заяви Макс.
Той поглеждаше ту огледалото, ту часовника. Стрелките показваха точно седем, след това стана седем и пет.
— Хайде, Ад — каза Макс. — Да си вървим, Няма да дойде.
— Още пет минути — обади се Ал от кухнята. Преди да изтекат петте минути, влезе друг посетител и Джордж обясни, че готвачът е болен.
— А не можете ли да си намерите друг готвач? Нали човек идва тук, за да се нахрани — изръмжа посетителят и излезе.
— Хайде, Ал — обади се Макс.
— Ами тези двамата умници и черния?
— Не е страшно.
— Мислиш ли?
— Разбира се. Нямаме повече работа тук.
— Това не ми харесва — каза Ал. — Не пипахме чисто. Ти кадрънка доста приказки.
— Стига глупости. Нали трябваше да го забавлявам?