— Все пак каза много излишни неща.
Ал излезе от кухнята. Ловната пушка с прерязани цеви леко се очертаваше под тясната му дреха. Той приглади с ръкавици гънките й.
— Довиждане, умнико — обърна се той към Джордж. — Имаш късмет.
— Наистина — подкрепи го Макс. — Би трябвало да играеш на лотария.
Двамата излязоха. Джордж ги гледаше през витрината как минават под уличната лампа и пресичат улицата. Със своите тесни пардесюта и твърди бомбета приличаха на актьори от някой водевил. Джордж мина в кухнята и отвърза Ник и готвача.
— Ох, измъчих се — въздъхна готвачът. — Здравата се измъчих.
Ник се изправи. Досега не му бяха пъхали кърпа в устата.
— По дяволите! — каза той. — Що за история? — Опитваше се да си предаде вид, че станалото не му е направило кой знае какво впечатление.
— Искаха да убият Оле Андерсон — отвърна Джордж. — Искаха да го застрелят, когато дойде да вечеря.
— Оле Андерсон?
— Именно.
Готвачът опипа с пръсти ъглите на устата си.
— Отидоха ли си? — запита той.
— Да — отговори Джордж. — Отидоха си.
— Лоша работа — продължи готвачът. — Никак не ми харесва.
— Слушай! — обърна се Джордж към Ник. — Я иди да намериш Оле Андерсон.
— Добре.
— Не се месете в тази работа — посъветва ги готвачът. — По-добре дръжте се настрана.
— Ако не искаш, не отивай — каза Джордж.
— Няма да свърши на добре, не се месете — обади се пак готвачът. — Дръжте се настрана.
— Ще отида да го намеря. Къде живее? — обърна се Ник към Джордж.
Готвачът се отдалечи.
— С него не можеш излезе наглава — промърмори той.
— В пансиона на Хирш — обясни Джордж.
— Добре, отивам.
Вън уличната лампа светеше между голите клони. Ник се запъти нагоре по улицата, покрай следите от автомобилните гуми и при следващата улична лампа свърна по една пресечка. Пансионът на Хирш беше четвъртата къща зад ъгъла. Ник изкачи двете стъпала и натисна звънеца. На вратата се показа една жена.
— Тук ли е Оле Андерсон?
— Да го видите ли искате?
— Да, ако е тук.
Ник последва жената — изкачиха се на горния етаж и прекосиха коридора. Тя почука на вратата.
— Кой е?
— Търсят ви, мистър Андерсон — каза жената.
— Аз съм, Ник.
— Влез.
Ник отвори вратата и влезе в стаята. Напълно облечен, Оле Андерсон лежеше на кревата. Някогашен боксьор тежка категория — креватът беше къс за него. Под главата си беше сложил две възглавници. Той не погледна Ник.
— Какво има?
— Бях при Хенри, влязоха двама души, завързаха мен и готвача и разправяха, че щели да ви убият.
Казано по такъв начин, прозвуча глупаво. Оле Андерсон не отговори.
— Отведоха ни в кухнята — продължи Ник. — Искаха да ви застрелят, когато влезете да вечеряте.
Оле Андерсон гледаше стената и мълчеше.
— Джордж реши, че трябва да дойда да ви кажа.
— Нищо не мога да направя — каза Оле Андерсон.
— Ще ви кажа как изглеждаха.
— Не ме интересува как изглеждат. — Оле Андерсон продължаваше да гледа стената. — Благодаря ти, че дойде да ме предупредиш.
— Няма нищо.
Ник гледаше снажния мъж, изтегнат на леглото.
— Ако искате да отида в полицията?
— Недей. Няма смисъл.
— Тогава какво бих могъл да направя?
— Нищо. Нищо не може да се направи.
— Може би беше само блъф.
— Не. Не е било блъф.
Оле Андерсон се извърна целият към стената.
— Само това е — заговори той, без да се обръща, — че не мога да се реша да изляза. Стоя тук вече цял ден.
— Защо не напуснете града?
— Не — каза Оле Андерсон, — омръзна ми да бягам от място на място. — Той гледаше към стената. — Вече нищо не може да се направи.
— Не може ли някак си да уредите тази работа?
— Не, тя е поначало объркана. — Той говореше със същия безизразен глас. — Нищо не може да се направи. Още малко и ще се реша да изляза.
— Ще се върна да видя Джордж.
— Всичко хубаво — каза Оле Андерсон, без да го погледне. — Благодаря ти, че дойде.
Ник излезе. Когато затваряше вратата, погледна още веднъж Оле Андерсон, облечен, легнал ребром, с лице към стената.
— Цял ден е бил в стаята — каза хазайката, когато Ник слезе долу. — Сигурно не му е добре. Казах му: „Мистър Андерсон, защо не излезете да се поразходите, вижте какъв хубав есенен ден“ — но не иска.
— Не иска да излиза.
— Не е добре — каза жената. — Жалко. Такъв приятен човек. Знаете ли, бил е боксьор.
— Знам.
— Човек никога не би предположил, познава се само по лицето му. — Двамата разговаряха в преддверието. — Толкова е внимателен.
— Лека нощ, мисис Хирш — каза Ник.
— Не съм мисис Хирш — каза жената. — Тя е собственицата. А аз работя при нея. Казвам се мисис Бел.